Клайв Къслър: Тихоокеански водовъртеж

Лейтенантът му отвърна също с усмивка:

— Е, щом не става въпрос за сантиметри…

Бръчиците около очите на Дюпри станаха по-дълбоки от разширилата му се усмивка и той се обърна отново към водната шир. Вдигна окачения на врата бинокъл пред очите си и се взря в хоризонта. Това беше жест, заучен от хилядите самотни часове, прекарани в претърсване на океаните в света за други кораби. Беше също и безполезен жест — усъвършенстваните радиолокаторни системи на борда на „Старбък“ можеха да засекат обект много преди невъоръженото око да го види. Дюпри знаеше това, но чувстваше, че има нещо в изучаването на морето, което пречиства човешката душа.

Накрая той въздъхна и свали бинокъла.

— Слизам долу да вечерям. Обезопасете мостика за гмуркане в двайсет и един часа.

Дюпри се спусна през трите нива на командния пункт и влезе в командната рубка. Заместник-командирът и щурманът се бяха навели над масата за морски карти и изучаваха линията с маркираните дълбочини. Заместник-командирът вдигна поглед към Дюпри.

— Сър, тук имаме някакви странни показания.

— Нищо не може да се сравни с една загадка в края на деня — подметна с ведър тон Дюпри.

Той застана между двамата мъже и погледна напечатаната на фина хартия морска карта върху осветения отдолу плот от матово стъкло на масата. На нея се виждаха няколко къси, тъмни, пресичащи се линии и грижливо написани бележки и математически формули.

— Какво е положението? — попита той.

Щурманът заговори бавно:

— Дъното се надига с удивителна скорост. Ако продължи така и през следващите двайсет и пет мили, ще отъркаме нос в остров или острови, каквито не би трябвало да съществуват там.

— Къде се намираме?

— Ето тук, сър — отвърна щурманът, потупвайки с върха на молива мястото на картата, — на шестстотин и седемдесет мили от нос Кахуку, Оаху, пеленг нула-нула-седем градуса.

Дюпри се доближи до командния пулт и включи микрофона.

— Радиолокатор, тук командирът. Виждате ли нещо?

— Не, сър — отвърна глас през високоговорителя. — Екранът е чист… не, почакайте… поправка, капитане. Току-що се появи бледо показание на хоризонта, на двайсет и три мили право напред.

— Твърдо тяло ли е?

— Не, сър. По-скоро е нещо като нисък облак. Или пък следа от дим, не мога да го различа напълно.

— Добре, докладвайте, когато го разпознаете. — Дюпри окачи микрофона и се обърна към мъжете до масата. — Е, господа, разбрахте ли нещо повече?

Заместник-командирът поклати глава.

— Където има дим, има и огън. А където има огън, значи нещо гори. Вероятно е някакъв разлив от гориво.

— Откъде ще е този разлив? — попита нетърпеливо Дюпри. — Ние сме далеч от северните морски пътища. Корабният трафик от Сан Франциско през Хонолулу за Ориента е на четиристотин мили на юг. Тук е един от най-пустите райони на океана. Нали именно затова Военноморските сили го избраха за първите изпитвания на „Старбък“ — за да е далече от любопитни погледи. — Той поклати глава. — Няма откъде да дойде този горящ разлив. По-вероятно е ново надигане на вулкан от тихоокеанското дъно. Но това е само предположение.

Щурманът определи местонахождението на подводницата и го нанесе с кръгче на картата.

— Нисък облак върху или близо до водната повърхност — изрази той гласно мисълта си. — Направо е невероятно. Атмосферните условия не са подходящи за подобно явление.

Високоговорителят изпука.

— Капитане, тук радиолокаторът.

— Капитанът слуша — потвърди Дюпри.

— Разпознах го, сър. — Гласът като че ли се поколеба, преди да продължи: — Радиолокационният контакт се наблюдава като гъста облачна маса, приблизително три мили в диаметър.

— Сигурен ли сте?

— Залагам си главата.

Дюпри натисна бутон върху микрофона и позвъни в командния мостик.

— Лейтенант, имаме радиолокационен контакт пред нас. Уведомете ме веднага щом го забележите. — Той изключи микрофона и попита заместника си: — Каква е дълбочината сега?

— Все повече намалява. Осемстотин и петдесет метра и продължава да намалява.

Щурманът извади носна кърпа от джоба си и попи потта от врата си.

— Не мога да повярвам! Единственото подобно възвишение в този район, за което съм чувал, е Перуано-чилийската котловина. Започвайки от седемстотин и шейсет метра под повърхността на морето, тя се издига стъпаловидно — след всеки вертикален километър и половина следва хоризонтален километър и половина. Досега котловината се смяташе за най-величественият подводен склон.