Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Какъв е курсът? — Устата на Пит беше суха като пясък.

— Курс нула-девет-седем — отвърна шепнешком Гън.

През следващите няколко минути, докато „Сий Слъг“ скъсяваше разстоянието, никой от тримата не проговори. Лицата им бяха бледи и напрегнати от очакване. Сърцето на Пит биеше болезнено в гърдите му, а в стомаха му сякаш имаше огромна желязна тежест, която някаква ръка отвън силно притискаше. Той осъзна, че е оставил подводницата да пълзи прекалено близо до тинята. Издърпа назад лостовете и насочи поглед през илюминатора. Какво ли щяха да намерят? Стар ръждясал корпус, без никаква надежда да бъде изваден? Строшен, разкъртен на парчета корпус, заровен до надстройката си в калта? В следващия миг напрегнатият му поглед улови масивна сянка, която се издигаше заплашително в мрака.

— Всемогъщи боже! — промълви с благоговение Джордино. — Ние попаднахме на него право откъм носа му.

Когато разстоянието се скъси до метър и половина, Пит намали мощността на двигателите и обърна „Сий Слъг“ успоредно на ватерлинията на злополучния лайнер. Човек можеше да онемее само като погледнеше стоманените обшивки на пострадалия кораб. Дори след близо осемдесет години потъналият плавателен съд се оказа изненадващо незасегнат от корозията; златната лента, която обточваше 270-метровия черен корпус проблясваше на силното осветление. Пит издигна подводницата покрай осемтонната котва, до ниво, на което и тримата можеха да видят ясно деветдесетсантиметровите златни букви, които все още гордо го представяха като „ТИТАНИК“.

Омагьосан, Пит взе микрофона от гнездото му и натисна предавателния бутон.

— „Модок“, „Модок“, тук е „Сий Слъг“… Чувате ли ме?

Радиотелефонистът на „Модок“ отговори почти на секундата.

— Тук е „Модок“, „Сий Слъг“. Чуваме те. Край.

Пит настрои силата на звука, за да намали остатъчните смущения.

— „Модок“, уведомете щаба на НЮМА, че открихме Големия Т. Повтарям: открихме Големия Т. Дълбочина: три хиляди седемстотин и петдесет метра. Час: единадесет и четирийсет и две.

— Единайсет и четирийсет и две? — повтори като ехо Джордино. — Ах, ти, самоуверено копеле! Не улучи само с две минути.

„Титаник“ лежеше потънал в неземното спокойствие на черните дълбини и носеше тъжните белези на своята трагедия. Назъбената рана от сблъсъка му с айсберга се проточваше от форпика на десния борд до помещението на котел №5 близо деветдесет метра надолу по корпуса, а зеещите дупки по предната му част под ватерлинията издаваха разрушителното действие на котлите му, след като са се откъснали от вътрешността и са поели опустошителния си път през преграда след преграда, докато накрая са полетели право в морето.

Корабът стоеше тежко в тинята, с леко наклонен ляв борд и бак, сочещ в южна посока, сякаш пламенно се мъчеше да се протегне и да докосне пристанищните води, които така и не бе видял. Светлините на подводницата танцуваха по извисяващата се като призрак надстройка и хвърляха издължени измамни сенки по дългите му палуби от тиково дърво. Страничните му отвори — някои отворени, други затворени, минаваха в стройни редици по широкото странично протежение. Той имаше почти съвременна аеродинамична форма сега, когато липсваха комините му. От предните три нямаше и следа; два от тях вероятно са били отнесени при потъването му към дъното, а четвъртият лежеше паднал върху лодъчната палуба. Освен разпилените такелажни връзки на откъснатия ръждясал комин, които се виеха над бордовата ограда, по палубата се виждаха само няколко тромави отдушника като стража над празните лодбалки „Уелин“, които някога са крепели спасителните лодки на най-големия лайнер.

Имаше някаква страховита красота в кораба. Мъжете в подводницата едва ли не виждаха салоните за хранене и самостоятелните кабини, облени от светлина и заети от стотици безгрижни и засмени пътници. Представяха си библиотеките, натъпкани с книги, залите за пушачи, изпълнени със синкавия дим от пурите им, и чуваха музиката на оркестъра, изпълняващ разтърсилия века рагтайм. Пътниците се разхождаха по палубите: богатите, известните, мъжете в безупречни вечерни костюми, жените в разноцветни рокли с дължина до глезените, бавачки с деца, прегърнали любимите си играчки, семействата Астор, Гугенхайм и Щраус — всички те в първа класа; средната класа от учители, чиновници, студенти и писатели — във втора класа; имигрантите: ирландски селяни със семействата си, дърводелци, хлебари, шивачи и рудокопачи от далечните села на Швеция, Русия и Гърция — в трета класа. Наред с тях са били и близо деветстотинчленният екипаж — от корабните офицери до управителите на залите, стюардите, пиколата в асансьорите и работниците в машинното отделение.