Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Там се вижда едно прекрасно създание — посочи Джордино.

Погледът на Пит проследи пръста на колегата си и зърна странно синьо-черно животинче, което приличаше на кръстоска между сепия и октопод. Имаше осем пипала, свързани като с плавателна ципа на патешките крака, и гледаше към „Сий Слъг“ през две големи кълбовидни очи, които оформяха почти една трета от тялото му.

— Сепия вампир — поясни Гън.

— Питай я дали има роднини в Трансилвания — захили се Джордино.

— Знаеш ли — подхвърли Пит, — това нещо там ми прилича на твоята приятелка.

— Имаш предвид онази, дето е без цици ли? — включи се и Гън.

— Виждал ли си я?

— Злобей, завистлива паплач! — изломоти Джордино. — Тя е луда по мен, а баща й не престава да ме залива с качествено поркане.

— Минало покрай качеството — изсмя се Пит. — Бърбън „Олд Сеспул“, джин „Атила дъ Хън“, водка „Тиуана“. Боже мой, кой изобщо е чувал за такива марки?

През следващите няколко часа остроумия и подигравки огласяваха пространството на „Сий Слъг“. В действителност те бяха привидни — защитен механизъм да се облекчи мъчителния напор на еднообразието. За разлика от художествените романи, търсенето на останки от кораб в морските дълбочини можеше да бъде изтощителна и досадна работа. Като се добави и утежняващото неудобство от тесните помещения, високата влажност и смразяващите температури в подводницата, възникваха предпоставките за предизвикване на авария от човешка грешка, която да се окаже както скъпоструваща, така и фатална.

Ръцете на Пит бяха напълно уверени, докато боравеше с механизмите за управление, за да задържи „Сий Слъг“ само на метър и двайсет над дъното. Вниманието на Джордино бе съсредоточено върху системите за поддържане на жизнените функции, а Гън не откъсваше поглед от хидролокатора и магнитомера. Дългите часове на планиране свършиха. Беше дошъл моментът на търпението и постоянството, преплетени с онази смесица от вечен оптимизъм и любов към непознатото, споделяна от всички търсачи на съкровища.

— Пред нас има нещо като купчина скали — оповести Пит.

Джордино погледна през илюминатора.

— Те просто си стоят в тинята. Чудно ми е откъде ли са дошли.

— Вероятно е баласт, изхвърлен от някой стар търговски кораб с платна.

— По-вероятно е да са от айсберг — обади се Гън. — По морето се носят много скални късове и отломки, които после падат в морето, когато айсбергите почнат да се топят… — Гън млъкна насред обяснението си. — Я чакай… Виждам силно реагиране на хидролокатора. А сега и магнитомерът го улови.

— В коя посока? — попита Пит.

— По курс едно-три-седем.

— Курс едно-три-седем — повтори Пит. Той направи плавен завой със „Сий Слъг“, сякаш тя беше самолет, и я насочи по новия курс. Джордино се взираше напрегнато над рамото на Гън в зелените кръгове светлина върху екрана на хидролокатора. Малка точица от пулсираща яркост показваше наличието на твърд предмет на около триста метра извън полезрението им.

— Не събуждайте надеждите си — тихо рече Гън. — Отчитаният обект е твърде малък, за да е кораб.

— Колко е голям според теб?

— Трудно е да го определя. Но не е дълъг повече от шест-седем метра и е на височината на два етажа. Всичко може да бъде…

— Както и един от котлите на „Титаник“ — прекъсна го Пит. — Морското дъно е осеяно с тях.

— Ти май че си отличникът на класа — каза Гън с глас, в който се долавяше вълнение. — И аз отчитам същото, държейки курс едно-едно-пет. А ето и друго показание на едно-шест-нула. Последното сочи дължина от приблизително седем метра.

— Да не се окаже един от комините — подметна Пит.

— Господи! — прошепна Гън с дрезгав глас. — Почва да отчита нещо като бунище.

Изведнъж в сумрака на периферията на чернотата се открои заоблен предмет, обкръжен с неземна светлина като грамаден надгробен камък. След малко трите чифта очи в подводницата успяха да различат решетките на пещта на огромен котел, а после и един над друг редове от нитове покрай металните шевове и остатъци от парни тръби, които, разкъсани и нащърбени, сега стърчаха като разкривени пипала.

— Не ти ли се иска да си огняр в този момент, за да нахраниш това бебе? — измънка Джордино.

— Улових още един — обади се Гън. — Не, чакайте… импулсът става все по-силен. Ето излиза и дължината… трийсет метра… четирийсет…

— Продължавай да растеш, миличко — замоли Пит.

— Сто метра… сто и петдесет… двеста… Открихме го! Открихме го!