Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Президентът сви устни и стисна юмруци.

— Значи французите са победили.

— Не, господин президент, французите изобщо не са се докосвали до бизания. — Сийграм взе дневника на Брюстър и го отвори откъм гърба. — Ще ви прочета последната бележка. Тя е с дата 10 април 1912 година.

Сега делото е само хвалебствие, защото аз съм почти мъртъв. Хвала на Бога, че скъпоценната руда, за която положихме непосилен труд, за да я изтръгнем от недрата на онази проклета планина, лежи невредима в утробата на кораба. Единствено Върнън ще остане да разказва печалната история, защото след не повече от час аз потеглям с огромния параход на „Бялата звезда“ за Ню Йорк. След като знам, че рудата е на сигурно място, оставям настоящия дневник в ръцете на Джеймс Роджърс — заместник-консул на Съединените щати в Саутхамптън, който ще има грижата да го предаде на съответните власти, в случай че аз също бъда убит. Бог да прости мъжете, които си отидоха преди мен. Как копнея да се завърна в Саутби…

В студиото настъпи мъртва тишина. Президентът се обърна от прозореца и отново седна в креслото. Поседя няколко минути, без да отрони дума. После заговори:

— Означава ли това, че бизаният се намира в Щатите? И възможно ли е Брюстър да…?

— За съжаление, не, сър — прошепна Сийграм. Лицето му беше бледо и оросено с капчици пот.

— Обясни тогава! — настоя президентът.

Сийграм пое дълбоко дъх:

— Защото, господин президент, единственият параход на „Бялата звезда“, който е отпътувал от Саутхамптън, Англия, на 10 април 1912 година, е Кралският пощенски кораб „Титаник“.

— „Титаник“?! — Президентът изглеждаше като прострелян. Тутакси бе прозрял истината. — Съвпада — рече той с равен тон. — Това обяснява изчезването на бизания през всичките тези изминали години.

— Зла участ е тегнела над колорадците — промълви Донър. — Те са проливали кръв и са умирали, само за да пратят рудата по кораб, който е бил предопределен да потъне насред океана.

Последва нова, още по-дълбока тишина.

Президентът седеше с каменно лице.

— Какво да правим сега, господа?

След мълчание от няколко секунди Сийграм се изправи неуверено на крака и погледна президента. Лицето му издаваше натрупаното от последните дни напрежение и мъката от поражението. Пред тях не се откриваше друг път; те нямаха друг избор, освен да доведат докрай започнатото. Той се изкашля.

— Да извадим „Титаник“. — Думите му едва се чуха.

Президентът и Донър вдигнаха погледи.

— Да, за бога! — додаде Сийграм, този път с твърд и решителен глас. — Да извадим „Титаник“!

Септември 1987

Страховитата красота на съвършен, непрогледен мрак притискаше илюминатора и заличаваше всякаква връзка със земната действителност. Пълната липса на светлина, заключи Албърт Джордино, успя само за няколко минути да внесе в човешкото съзнание необяснимо разстройство. Той имаше чувството, че пада от огромна височина със затворени очи в безлунна нощ; пада през необятно черно пространство, без да изпитва ни най-малко вълнение.

Накрая капка пот се процеди от едната му вежда и опари лявото му око. Той се отърси от магията, избърса с ръкав лицето си, после се пресегна предпазливо към командния пулт, намиращ се непосредствено пред него, и започна да докосва различните, познати издутини, докато опипващите му пръсти намериха онова, което търсеха. Джордино перна нагоре превключвателя.

Вградените в корпуса на дълбоководната подводница светлини блеснаха и прорязаха с ярка ивица вечната нощ. Въпреки че тесните страни на светлинния сноп мигом се превърнаха в черно-сини, мъничките организми, плуващи покрай правия ярък блясък, отразяваха светлината на няколко метра над и под пространството на илюминатора. Джордино извърна лице, за да не замъгли дебелия плексиглас, изпусна дълбока въздишка и се облегна назад в тапицираното лоцманско кресло. Измина почти минута и едва тогава той се наведе над командното табло и започна отново да вдъхва живот на смълчания плавателен съд. Провери редиците от измервателни уреди, докато трепкащите стрелки бъдат коригирани до желаното от него положение, после огледа контролните лампички, за да се увери, че всички те подават мигащия си зелен сигнал за безаварийно действие и накрая включи отново електрическите системи на „Сафо I“. Джордино се извъртя с креслото и погледна безцелно през централната пътека към кърмата. За НЮМА това може и да беше най-новата и най-голямата изследователска подводница в света, но когато Ал Джордино я видя за първи път, оприличи цялостната й конструкция на гигантска пура върху кънка за лед.