Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Е, поне годината съвпада.

— И професията — бил е рудокопач.

— Нещо друго?

— През май 1898 година се е записал в армията и е служил в Първи колорадски доброволен полк във Филипините.

— Колорадски ли казахте?

— Точно така, господине. — Макпатрик замълча и Сийграм чу в слушалката шум от прелистване на хартия. — Хобарт е имал чудесно военно досие. Бил е произведен в чин сержант, раняван е сериозно в битката с филипинските метежници и два пъти е бил награждаван с ордени за храброст.

— Кога се е уволнил?

— В ония години се е казвало „демобилизирал“ — поясни с гордост от познанията си Макпатрик. — Хобарт е напуснал армията през октомври 1901 година.

— Това ли ви е последното сведение за него?

— Не. Вдовицата му продължава да получава пенсия…

— Почакайте — прекъсна го Сийграм. — Жива ли е все още вдовицата му?

— Да. Тя всеки месец получава редовно като по часовник пенсия от петдесет долара и четирийсет цента.

— Тя трябва да е вече над деветдесет години. Не е ли малко необичайно да се плаща пенсия на вдовица на ветеран от Испанско-американската война? Че тия вдовици не са ли вече в гроба?

— О, не всички. Ние продължаваме да изплащаме стотици пенсии на вдовиците на загиналите в Гражданската война. Нито една от тях не е била родена, когато генерал Грант е превзел Ричмънд. Браковете между мили девойки и възрастни беззъби ветерани от Републиканската армия е било нещо обичайно в ония години.

— А пък аз мислех, че една вдовица има право на пенсия само ако съпругът й е загинал по време на война.

— Това не е задължително — отвърна Макпатрик. — Правителството изплаща две категории пенсии. Едната е при смърт по време на служба, което, разбира се, включва смърт по време на битка, тежко заболяване или нараняване, получено по време на службата между определени дати, гласувани от Конгреса. Втората е при смърт след уволнение от армията. Ето вие например. Вие сте служили във флотата по време на Виетнамската война между датите, постановени специално за този военен конфликт. Това означава, че ако ви бутне камион, настоящата ви или която и да е бъдеща съпруга, ще получава малка пенсия в продължение на четирийсет години оттогава нататък.

— Ще отбележа това в завещанието си — вметна Сийграм, изпълнен с неприятното чувство, че досието му се намира там, където всеки канцеларски плъх в Пентагона може да има достъп до него. — Да се върнем към Хобарт.

— Ето че стигнахме до странно недоглеждане от страна на Военния архив.

— Недоглеждане ли?

— Да. Във военните формуляри на Хобарт е пропуснато да се впише повторното му постъпване в армията, а в същото време той се води „загинал в служба на родината“. Никъде не е упомената причината за смъртта му, само датата… 17 ноември 1911 година.

Сийграм изведнъж се изправи в стола си.

— Научих от достоверен източник, че Джейк Хобарт е починал като цивилен на 10 февруари 1911 година.

— Както вече ви казах, не е упомената причината за смъртта му, но ви уверявам, че Хобарт е починал като войник, а не като цивилен, на 17 ноември. В досието му има писмо с дата 25 юли 1912 година, подписано от Хенри Л. Стимсън, секретар на Военното министерство по времето на президента Тафт, с което той нарежда да бъде отпусната пълна вдовишка пенсия на вдовицата на сержант Джейсън Хобарт до края на живота й. Как Хобарт е привлякъл вниманието лично на военния секретар остава загадка, но пък не оставя почти никакво съмнение относно положението, което е заемал нашият човек. Само един прославен войник може да заслужи подобна привилегия, а не въглекопач.

— Той не е бил въглекопач — възрази Сийграм.

— Е добре де, какъвто и да е бил.

— Имате ли адреса на госпожа Хобарт?

— Да, тук е някъде. — Макпатрик се умълча за миг. — Госпожа Аделин Хобарт, Кале Арагън, 261-В, Лагуна Хилс, Калифорния. Тя е в един от онези благоустроени пансиони за стари хора по крайбрежието, близо до Лос Анджелис.

— Това ми е достатъчно — каза Сийграм. — Много благодаря за помощта ви, господин майор.

— Неприятно ми е да ви го кажа, господин Сийграм, но ми се струва, че в случая става дума за двама различни мъже.

— Може би сте прав — отвърна Сийграм. — Изглежда, съм попаднал на грешна следа.

— Ако мога с още нещо да ви помогна, моля, не се колебайте да ми се обадите.

— Обезателно — смънка Сийграм. — Още веднъж ви благодаря.

След като затвори телефона, Сийграм обгърна с ръце главата си и се отпусна в стола. Може би цели две минути остана така, без да помръдне. После сложи ръце върху бюрото и разтегли устни в широка, самодоволна усмивка.