Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Сийграм не каза нищо. Беше се унесъл в мисли за един призрачен образ на покрит със сняг остров в Арктика. Дърк Пит. Той повтори името наум. Странно, но като че ли му беше познато.

В дванайсет и десет след полунощ телефонът иззвъня. Сандекър отвори едното си око и го вторачи с убийствен поглед в апарата. Най-накрая се предаде и на осмото позвъняване вдигна слушалката.

— Да, кажете.

— На телефона е Джийн Сийграм, адмирале. Събудих ли ви?

— О, съвсем не — прозя се Сандекър, — никога не си лягам, преди да съм написал пет глави от автобиографията си, преди да съм обрал поне два магазина за алкохол и преди да съм похитил съпругата на някой колега. И тъй, какво има, Сийграм?

— Изникна още нещо.

— А, не! Повече няма да застрашавам живота на моите хора и на кораба, като избавям вашите агенти от вражеска територия. — Той натърти на думата „вражеска“ така, сякаш страната беше във война.

— Съвсем не става дума за това.

— А за какво тогава?

— Нужни са ми сведения за един човек.

— И защо на мен се обаждате в глуха доба?

— Реших, че може и да го познавате.

— Как се казва?

— Пит, Дърк. Фамилията му е Пит, вероятно се пише с едно „т“.

— Ще ми кажете ли ей тъй, само за да задоволите любопитството на старец като мен, какво ви кара да мислите, че го познавам?

— Нямам доказателства, но съм сигурен, че е свързан по някакъв начин с НЮМА.

— Моите подчинени са над две хиляди души. Мога ли да помня имената на всички?

— Бихте ли проверили за такъв човек? Налага се да говоря с него.

— Сийграм — раздразнен измърмори Сандекър, — вие сте нещо повече от нетърпим зъбобол. Не ви ли дойде наум да се обадите на моя завеждащ „Личен състав“ в редовното му работно време?

— Моите извинения — рече Сийграм, — но понеже работих до късно, та…

— Добре, ако открия въпросната личност, ще му кажа да ви се обади.

— Ще ви бъда много признателен. — Тонът на Сийграм продължаваше да е хладен. — Между другото, мъжът, когото нашите хора спасиха в Баренцово море, се възстановява бързо. Хирургът на „Първи опит“ се е справил великолепно с изваждането на куршумите.

— Коплин, тъй ли се казва раненият?

— Да. След няколко дни ще бъде вече на крак.

— Положението е било на косъм, Сийграм. Ако руснаците ни бяха надушили, сега щяхме да си имаме големи неприятности.

— Не знам какво да кажа — безпомощно отвърна Сийграм.

— Кажете просто едно „лека нощ“ и ме оставете да си доспя — изръмжа Сандекър. — Но преди това да ви попитам, като какъв се явява въпросният Пит в този епизод?

— Коплин тъкмо е бил заловен от руски часовой, когато този човек изникнал от виелицата и застрелял часовоя, а после превозил Коплин през петдесет мили бурно море, да не говорим, че също така му почистил раните и по някакъв начин го качил на борда на вашия изследователски кораб, където го предал в ръцете на хирурга.

— И какво смятате да предприемете, когато го откриете?

— Това ще си остане между Пит и мен.

— Разбирам — рече Сандекър. — Е, лека нощ, господин Сийграм.

— Благодаря ви, господин адмирал. Дочуване.

Сандекър затвори телефона и остана известно време до апарата с недоумяващ израз на лицето. „Убил руски часовой и спасил американски агент. Дърк Пит… Ах, ти, хитър кучи сине!“

Ранният самолет на „Юнайтед“ кацна на летище „Стейпълтън“ в Денвър в осем сутринта. Мел Донър мина бързо през гишето за проверка на багажа, взе кола под наем и седна зад волана. Предстоеше му петнайсетминутен път до булевард „Уест Солфакс“ и редакцията на „Роки Маунтин Нюз“. Докато следваше автомобилното движение по посока запад, погледът му се местеше от предното стъкло към пътната карта на града, разгъната на седалката до него.

Донър за първи път идваше в Денвър и почти го изненада лекият смог, който се стелеше над града. Очакваше да го посрещнат мръснокафяви и сиви облаци, присъщи на градове като Лос Анджелис и Ню Йорк, въпреки че Денвър винаги е извиквал в съзнанието му представа за град, трептящ от кристалночист въздух, сгушен в закрилническата сянка на величавите морави планини. Но дори и те го разочароваха; Денвър бе разположен в края на огромна равнина, отдалечен на най-малко седем километра от най-близката предпланина.

Донър паркира колата и тръгна към библиотеката на вестника. Момичето зад бюрото срещна погледа му през стъклата на очилата си и се усмихна дружелюбно, откривайки неравни зъби.

— Имате ли екземпляр на вашия вестник от 17 ноември 1911 година?