Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Прескот се надигна и хвърли последен поглед към картата на стената, преди да са дошли чистачките, да заличат съществуването на урагана Аманда и дяволския му път и да подготвят нещата за все още неродения му наследник. Една малка отметка привлече погледа му. Представляваше кръстче с обозначение „Титаник“.

Последното известие от главния щаб на НЮМА във Вашингтон гласеше, че разбитият кораб е взет на буксир от два влекача на военноморските сили, които отчаяно се опитват да го изтеглят настрани от пътя на урагана. От двайсет и четири часа насам не бяха чули нищо повече.

Прескот вдигна чашата със студено кафе като за наздравица.

— За „Титаник“ — каза той гласно в празната стая. — Дано си понесъл всички юмруци, които ти е нанесъл Аманда и да си успял да му плюеш в очите.

Преглътна с гримаса изветрялото кафе. После се обърна и излезе от стаята в ранната сутрешна мъгла.

На зазоряване „Титаник“ беше все още жив. Продължаваше да съществува напук на всякаква логика. Безпомощно подмятан от вълните и вятъра, той беше попаднал в капана на вълнението, надигнало се след отминаващия ураган.

Подобно на зашеметен боксьор, който увиснал на въжетата, продължава да понася страхотни удари, корабът се надигаше върху деветметровите вълни, отблъскваше странично всяка от тях, в отговор поемаше солени пръски върху лодъчната си палуба, но после се отскубваше и макар и мъчително, успяваше някак навреме да се изправи за следващата атака.

Според капитан Пароткин, който го наблюдаваше през бинокъла си, „Титаник“ беше обречен кораб. Ръждясалите плочи на стария му корпус бяха подложени на натиск, надвишаващ многократно натиска, който биха могли да издържат. Той ясно виждаше напуканата обшивка и зейналите шевове и предполагаше, че на стотици места по корпуса има пробойни. Онова, което не можеше да види, бяха изтощените мъже от спасителната група, Тюлените и мъжете от военните влекачи, които работеха рамо до рамо дълбоко в тъмния ад под водолинията и полагаха отчаяни усилия да задържат лайнера върху водата.

От гледна точка на Пароткин, който се намираше на сигурно място в кормилната рубка на „Михаил Курков“, фактът, че „Титаник“ не беше изчезнал през нощта, беше едно малко чудо. Но той продължаваше да се вкопчва в живота, въпреки че беше потънал с още шест метра откъм носа и се беше наклонил на трийсет градуса към дясната си страна.

— Някаква вест от капитан Превлов? — попита той, без да отмества очи от бинокъла.

— Не, капитане — отвърна първият офицер.

— Опасявам се, че се е случило най-лошото — каза Пароткин. — Не забелязвам никакъв знак, че Превлов е превзел лайнера.

— Вижте, капитане — посочи първият офицер, — върху останките на задната мачта. Прилича на руски флаг.

Пароткин разгледа през бинокъла малкото, оръфано парче плат, което се вееше на вятъра.

— За съжаление онази звезда е бяла, а не червена, както е на нашия съветски флаг. — Той въздъхна. — Ще трябва да приема, че задачата за качване на борда на „Титаник“ не е успяла.

— Може би другарят Превлов не е имал време да докладва за положението.

— Вече няма за кога. Само след час тук ще бъдат американските самолети за издирване. — Пароткин удари раздразнено с юмрук по плота на мостика. — Дяволите да го вземат този Превлов! — промърмори той гневно. — „Да се надяваме, че няма да се наложи да прибегнем до крайния ни вариант“ — това бяха точните му думи. Извади голям късмет. Той може вече и да е мъртъв, а аз съм този, който ще трябва да поеме отговорността за унищожението на „Титаник“ и на онези, които са останали на борда му.

Лицето на първия офицер пребледня и той се скова.

— Няма ли друга възможност, капитане?

Пароткин поклати глава.

— Заповедите бяха ясни. По-скоро да унищожим кораба, но не и да го оставим да попадне в ръцете на американците.

Пароткин извади от джоба ленена носна кърпа и изтри очите си.

— Екипажът да се приготви за изстрелване на ядрена ракета и да държи курс десет мили северно от „Титаник“ в позиция за изстрелване.

За един дълъг момент първият офицер остана втренчен в Пароткин, после се обърна и отиде до радиотелефона, за да нареди на кормчията да промени курса на петнайсет градуса на север.

Трийсет минути по-късно всичко беше в готовност. „Михаил Курков“ забиваше нос в големите вълни, заел позиция за изстрелване на ракетата, а Пароткин, застанал зад оператора на радара, попита: