Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Тя отново се обърна към огледалото и нищо не отвърна.

— Едно дете би спасило брака ни, Дана — продължи Сийграм с тих глас.

Дана обгърна с ръце главата си.

— Щом ти няма да зарежеш своя прословут проект, и аз няма да зарежа работата си.

Той погали меката й златиста коса и я погледна в огледалото.

— Имала си баща алкохолик, който изоставил семейството ви, когато си била едва на десет години. Майка ти работела в бар и водела мъже вкъщи, за да си докарва допълнителни пари за пиене. Отнасяла се с теб и брат ти като с животни и когато сте пораснали, двамата сте избягали от боклукчийската кофа, наричана дом. Брат ти станал пройдоха, започнал да ограбва магазини за алкохол и бензиностанции — прекрасно заниманийце, което го оплело в мрежите на престъпността, за да стигне дотам, че да го обвинят в убийство и да го осъдят на доживотен затвор. Бог ми е свидетел, че ти се възхищавам, задето си се издигнала от обикновена шивачка и си работела по осемнайсет часа на ден, за да завършиш колеж и университет. Да, имала си ужасно детство, Дана, и заради тези спомени сега се страхуваш да имаш дете. Но разбери, този твой кошмар не принадлежи на бъдещето ти. Не бива да отричаш правото на живот на твой син или дъщеря.

Каменната стена остана непоклатима. Дана изправи глава и започна да си скубе веждите. За нея спорът бе приключил; тя не обърна повече никакво внимание на съпруга си, сякаш него го нямаше в стаята.

Когато Сийграм излезе от банята, Дана стоеше изправена пред голямото огледало на гардероба и се оглеждаше в цял ръст с критичния поглед на моделиер, който за първи път вижда завършено творението си. Беше облякла бяла рокля, която прилепваше плътно по торса, а надолу се разкрояваше до глезените. Дълбокото деколте се диплеше свободно и разкриваше гърдите й малко повече от допустимото.

— Не е лошо да побързаш — подкани Дана съпруга си с равнодушен тон, все едно, че между тях изобщо не бе имало препирня. — Да не караме президента да ни чака.

— Там ще присъстват над двеста души. Никой няма да ни отметне с черна точка в списъка на поканените, ако закъснеем.

— Не ме интересува — сви устни тя. — Не получаваме всеки ден покани за прием в Белия дом. Искам да създам добро впечатление поне с това, че съм отишла навреме.

Сийграм въздъхна и продължи досадния ритуал по обличането — сложи си папийонка, напъха несръчно с една ръка копчетата в ръкавелите. Приготовлението за официален прием беше едно от най-противните му задължения. Не можеше ли светските церемонии на Вашингтон да се провеждат в по-свободен дух? Вероятно за Дана те бяха вълнуващи събития, но на него направо му призляваше от тях.

Той лъсна обувките си, среса косата си и влезе във всекидневната. Дана седеше на дивана и преглеждаше служебните си бюлетини; върху масичката пред нея лежеше отворено дипломатическото й куфарче. Толкова се бе вглъбила в четенето, че не вдигна поглед, когато съпругът й влезе в стаята.

— Аз съм готов.

— Ставам след минутка — измърмори тя. — Би ли ми донесъл кожената наметка?

— Но ние сме в разгара на лятото. За какъв дявол ти трябва да се потиш в кожи?

Тя свали очилата си за четене с кокалена рамка и отвърна:

— Мисля, че поне единият от нас трябва да се покаже на ниво, не е ли така?

Сийграм отиде във вестибюла, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Чу гласа на Мел Донър още по средата на първото позвъняване.

— Донър слуша.

— Някакви новини? — попита Сийграм.

— „Първи опит“…

— Корабът на НСПМК, който трябваше да качи Коплин, така ли?

— Да. Минал е край Осло преди пет дни.

— Боже мой, защо? Нали Коплин трябваше да напусне кораба и да се върне в Щатите с редовен самолет?

— Как мога да знам! Радиото на кораба е изключено по твое нареждане.

— Има нещо смущаващо тук.

— Това не влизаше в сценария, повече от сигурен съм.

— Отивам на президентския прием и ще бъда там до единайсет. Ако научиш нещо, обади ми се.

— Можеш да разчиташ на мен. Приятно прекарване.

Сийграм тъкмо затвори телефона и Дана излезе от хола. Забеляза угрижения израз на лицето му и попита:

— Лоши новини ли?

— Още не знам със сигурност.

Тя го целуна по бузата.

— Срамота е, че не живеем като останалите хора, та да можеш да споделяш с мен неприятностите си.

— А така ми се иска. — Той стисна ръката й.

— Държавни тайни. Каква страхотна скука! — Устните й се разтеглиха в плаха усмивка. — Е?

— Какво?

— Няма ли да се покажеш като кавалер?