Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— В момента главното ни безпокойство е времето — рече той. — Най-неочаквано метеорологът ни на борда на „Каприкорн“ си въобрази, че е пророк на гибелта.

Пит разви голяма метеорологична карта и я опъна върху масата.

— Няма измъкване от лошите новини. Атмосферните условия се влошават бързо. За последните двайсет и четири часа барометърът спадна с повече от сантиметър. Сила на вятъра — четири, духа от север към североизток и се засилва. Това ни очаква, господа, да не се залъгваме. Ако не се случи чудо и ураганът Аманда не реши да направи бърз ляв завой в посока запад, утре по това време като нищо ще се озовем в предния му квадрант.

— Ураганът Аманда — повтори името Бютера. — Толкова ли е опасен?

— Нашият синоптик Джоуел Фаркуър ме увери, че и той, и колегите му не познават по-коварно приятелче от него — отвърна Пит. — Вече ни уведомиха, че силата на вятъра е петнайсет по скалата на Бофорт.

— Сила петнайсет ли? — изуми се Гън. — Боже мой, максимумът за ураган се счита сила дванайсет.

— Това, опасявам се — взе думата Сандекър, — се казва сбъдване на кошмара на всеки един от спасителния екип — да извади потънал кораб, само за да му бъде изтръгнат под носа от прищявка на времето. — Той погледна загрижено Ъпхил и Бютера. — Изглежда, пътуването ви ще се окаже напразно. Най-добре е да се върнете на корабите си и да бягате оттук.

— Да бягаме? Как ли пък не! — избоботи гласът на Ъпхил. — Та ние току-що дойдохме.

— Не бих казал нещо по-различно. — Бютера се усмихна и погледна Сандекър. — Ако се наложи, „Морс“ и „Уолъс“ мога да влачат самолетоносач по блато по време на торнадо. Те са построени да се движат, независимо от това какво ще им поднесе майката природа. Ако можем да хвърлим въже на борда на „Титаник“ и го вземем на буксир, вероятността да бъде изтеглен невредим е огромна.

— Да се тегли кораб с тегло четирийсет и пет хиляди тона през ураганната паст — възрази Сандекър — е повече от самохвалство.

— Никакво самохвалство не е. — Бютера отново стана напълно сериозен. — Ще вържем въже от кърмата на „Морс“ за носа на „Уолъс“ и нашата обединена сила може да тегли „Титаник“ по същия начин, по който локомотиви в тандем теглят товарна композиция.

— И то при деветметрови вълни, със скорост пет-шест възела — добави Ъпхил.

Сандекър погледна двамата капитани и ги остави да продължат.

Бютера беше неудържим.

— Това не са най-обикновени пристанищни влекачи, господин адмирал. Това са дълбоководни влекачи за океански спасителни операции, дълги са седемдесет и шест метра и имат двигатели с мощност пет хиляди конски сили, а всеки поотделно е в състояние да тегли двайсет хиляди тона мъртъв товар, със скорост десет възела в продължение на две хиляди мили, без да зарежда гориво. Ако в света има два влекача, които могат да теглят „Титаник“ по време на буря, то това са нашите.

— Оценявам ентусиазма ви — каза Сандекър, — но не поемам отговорността както за вашия, така и за живота на екипажа ви в това немислимо рисковано начинание. „Титаник“ ще трябва да устои на бурята, доколкото може. Заповядвам и на двама ви да си вървите и да се изтеглите в по-безопасен район.

Ъпхил погледна Бютера.

— Кажи ми, командире, кога за последен път не си се подчинил на пряка заповед от адмирал?

Бютера се престори на дълбоко замислен.

— Доколкото си спомням, днес на закуска.

— Колкото до мен и спасителния екип — обади се Пит, — ние радушно приветстваме вашата компания.

— На ваше разположение, сър — усмихна се Бютера. — Освен това адмирал Кемпър ми нареди или да докараме „Титаник“ до пристанище, или да си попълним документите за преждевременно пенсиониране. Аз лично избрах „Титаник“.

— Това е бунт — каза бездушно Сандекър, без обаче да прави опит да прикрие нотката на задоволство в гласа си, а и не му трябваше кой знае колко остро възприятие, за да проумее, че аргументът му послужи точно за определената от него цел. Той огледа всеки един с дълбоко проницателен поглед и добави: — Добре, господа, погребението е ваше. А сега, щом всичко е уточнено, залавяйте се със спасяването на „Титаник“.

Капитан Иван Пароткин стоеше на лявото крило на командния мостик на „Михаил Курков“ и оглеждаше небето през бинокъл.

Той беше строен мъж, среден на ръст, със запомнящо се лице, което рядко се усмихваше. Наближаваше шейсетте години, но оредяващата му коса още не бе почнала да сребрее. Дебел пуловер с висока яка покриваше гърдите му, а краката му бяха обути с плътни вълнени панталони и ботуши до коляното.