Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Това ще означава край на така наричаното разведряване — отбеляза мрачно Антонов.

— Ще означава също и началото на края на Съединените щати като суперсила.

— Ободряващо предположение, капитане, радвам се да го чуя. — Лулата му беше загаснала и той отново я запали, изпълвайки стаята със сладникав аромат. — Провалите ли се обаче, американците ще кажат същото за нас.

— Няма да се провалим.

— На думи — каза Антонов. — Един добър адвокат подготвя делото на ищеца по същия начин, както и своето. Какви мерки сте предвидили, в случай на неизбежно осуетяване?

— Ще унищожим бизания — отвърна Превлов. — Ако ние не можем да го притежаваме, тогава и американците ще бъдат лишени от него.

— Това включва ли унищожение и на „Титаник“?

— Задължително. Като унищожим „Титаник“, ще унищожим и бизания. Ще го направим така, че да не може и дума да става за повторна възстановителна операция.

Превлов се умълча, но Антонов се чувстваше удовлетворен. Беше дал съгласието си за мисията. Той внимателно огледа Превлов. Капитанът имаше вид на човек, който не допуска провали. Всяко негово движение, всеки жест изглеждаха така, сякаш бяха предварително добре обмислени. Дори в думите му се долавяше нотка на уверена предвидливост. Да, Антонов беше удовлетворен.

— Кога заминавате за Северния Атлантик? — попита той.

— С ваше разрешение, другарю секретар, веднага. На летище „Горки“ чака в готовност далекобоен разузнавателен бомбардировач. В порядъка на дванайсет часа аз с положителност ще бъда на мостика на „Михаил Курков“. Благосклонната съдба ни донесе ураган и аз докрай ще се възползвам от силата му така, че нашето напълно законно превземане на „Титаник“ да изглежда като диверсия.

— Тогава да не ви задържам. — Антонов стана и притисна Превлов в огромната си мечешка прегръдка. — Надеждите на Съветския съюз са във вас, капитан Превлов. Моля ви, не ни разочаровайте.

За Пит денят тръгна наопаки още щом се откъсна от подготвителната работа и се упъти към товарен трюм №1 на палуба Ж.

Гледката, която се разкри пред очите му в затъмненото помещение, представляваше пълна разруха. Трезорът, където се намираше бизания, беше затрупан под огънатата предна стена.

Той остана дълго време загледан в лавината от счупена и извита стомана, която пречеше на всякакъв лесен достъп до ценния елемент. Точно тогава усети, че някой стои зад него.

— Май ударихме на камък — каза Сандекър.

— Поне засега — кимна Пит.

— Може би, ако…

— Седмици ще са нужни за режещите ни инструменти, за да разчистят път през тази стоманена джунгла.

— Няма ли друг начин?

— Един кран „Допълман“ ще изхвърли отпадъците за няколко часа.

— Значи искаш да кажеш, че нямаме друг избор, освен да стоим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо, докато стигнем до суходоковите съоръжения в Ню Йорк.

Пит го погледна на слабата светлина и Сандекър видя безсилието, изписано по лицето му. Отговорът беше излишен.

— Пренасянето на бизания на „Каприкорн“ щеше да е в наша полза — отбеляза Пит. — Положително би ни спестило сума ти неприятности.

— Бихме могли да симулираме прехвърляне.

— Нашите приятелчета, които работят за руснаците, ще надушат измама още преди първият сандък да е тръгнал натам.

— При положение, разбира се, че и двамата са на борда на „Титаник“.

— До утре по това време вече ще знам това.

— Да разбирам ли, че имаш представа кои са?

— Единият вече съм го нацелил — онзи, който уби Хенри Мънк. Другият е само обмислено предположение.

— Много ми е любопитно да узная кои си издирил — рече Сандекър.

— Моето доказателство никога няма да убеди един федерален прокурор, а още по-малко съдебни заседатели. Дайте ми още няколко часа, адмирале, и аз ще сложа и двамата, Сребро и Злато, или каквито са им там глупавите кодови имена, право в скута ви.

Сандекър се вгледа в него, после каза:

— Толкова ли си близо?

— Да, толкова!

Сандекър прекара уморена ръка по лицето си и стисна устни. Погледът му се отмести към тоновете стомана, срутени върху трезора.

— Оставям всичко на теб, Пит. Ще подкрепям играта ти до последното раздаване. Всъщност нямам и голям избор.

Пит имаше и други притеснения. Двата буксира на Военноморските сили, които адмирал Кемпър беше обещал да изпрати, щяха да пристигнат след часове, а някъде предобед без никакви видими причини „Титаник“ си науми да наклони десния си борд до седемнайсет градуса.