Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Той говореше с английски акцент и се казваше Джулиан Уинслоу. Обясни им, че от шест години се опитват да свържат Уили Уо Лап Лин с триадата „Чин Ло“, но Уили е много предпазлив и хитър. Двама информатори и двама детективи от Хонконг били убити заради слухове, че той е замесен с триадата. Никой друг не искал да говори за него.

Уилър и Таниша бяха запазили две стаи в „Риц Карлтън“ в центъра на Кливланд.

Таниша не бе отсядала в такъв луксозен хотел. Тя обиколи стаята, гледайки със страхопочитание старинните мебели. Докосна кристалните лампи и прокара пръсти по красивия хавлиен халат, на който с копринени конци бе избродирана емблемата на „Риц Карлтън“.

След час двамата се срещнаха долу, в бара. Тя пиеше газирана вода, а той — уиски. Таниша събу обувките си и тъкмо се чудеше какво да измисли, когато Уилър неочаквано изтърси:

— Хайде да отидем в Хонконг.

— Какво?

— Щом онова хонконгско ченге мисли, че Уили Уо Лап Лин е член на триадата, и Викърс смята, че Уили ще се кандидатира за губернатор, може би ще разберем какво става… Не вярвам, че Уо Лап ще предприеме политическа кампания, без да си е осигурил достатъчно пари. Ами ако успеем да организираме полицейска акция или нещо подобно?

— Това не е полувремето на мача между университета в Южна Калифорния и университета в Лос Анджелис. Поливаш ги с бира и бягаш, а те не могат да те стигнат.

— Това от полицейския компютър ли го научи? — попита той, изненадан, че Таниша знае тази история.

— Не… не е в компютъра.

— Тогава откъде знаеш?

— Ами бях там. Следвах криминология в университета в Лос Анджелис. И ти ме заля с бира.

— Беше страхотно изпълнение, нали? — ухили се той, сгрят от спомена.

— Голяма работа си — каза тя и двамата се засмяха.

Този инцидент, който преди петнайсет години я бе настроил срещу него, сега сякаш ги сближи.

— Обичах брат си, но в същото време го мразех — призна Уилър. — Нещо ми нашепва, че ако разбера защо е бил убит, може би… Знам ли. Вероятно за пръв път за мен нещата са различни. Не знам дали в това има логика, но… така смятам.

Същата мисъл минаваше и през главата на Таниша.

Той неочаквано я погледна и всеки прочете мислите на другия.

— Аз ще платя за пътуването до Хонконг — продължи Уилър. — Да отидем и да помолим ченгетата там за помощ. Кой знае? Може да научим нещо. Какво ще ти струва, освен два дни от живота? Пък и ще видиш един от най-екзотичните градове в света.

Таниша седеше, гледаше го и се питаше защо идеята я привлича. Защо изобщо й пукаше за Прескот Касиди, за Анджела Уонг… или за Уилър с неговата хлапашка усмивка и дъх на уиски. Светът, от който тя идваше, беше мрачен и ужасяващ. Надеждата рядко ги спохождаше. Приятелите й нямаха планове за бъдещето. Да доживеят до следващия ден беше най-голямата награда. Те бръмчаха като пчели, обзети от безцелна паника, застигнати от здрача, докато загинеха случайно или трагично или отидеха в затвора заради гнева и безпомощността си. Тя нямаше почти никакви приятели в махалата. Момичетата не й вярваха, а момчетата бяха или мъртви, или зад решетките. Още по-лошо, Таниша не бе изпълнила обещанието си пред мъртвата си сестричка. С нищо не бе допринесла животът им да се подобри.

Говореше се, че всеки чернокож в Америка има по един роднина, който или е в затвора, или се занимава с наркотици, без значение какво е общественото му положение. Всички свършваха по един и същи начин, тласкани от обстоятелствата или от обич. Миговете, оставащи до смъртта, бяха ценни. Тогава защо да не обмисли това предложение?

Таниша погледна Уилър, който долови безпокойството й и поне този път прояви здрав разум и не каза нищо. И той беше черна овца като нея. Беше се превърнал в същия проблем за хората в неговия клуб, както и тя за фризьорския салон на Задел. Наистина ли беше толкова лесно? Или й се струваше така, защото когато я погледнеше, Уилър сякаш виждаше жена, при това не чернокожа? Таниша знаеше, че е опасно да повярва в тези неща. Подобни мисли винаги те обсебват и те пречупват. Но въпреки всичко тя мислеше за тях и ги отхвърляше. Познаваше се по-добре.

Най-важното беше демонът на вината, че е оцеляла, който я измъчваше. Таниша си припомни дните в детската градина. Как бе възможно онази група от някога сияещи лица да се окаже такъв развъдник на провалени очаквания? Всъщност вината й се състоеше в това, че бе напуснала квартала, бе отишла другаде и се опитваше да бъде различна. Защото дълбоко в душата си тя мразеше Халката, онова малко момиче с тъмни бадемови очи, и искаше да бъде друга. Но не знаеше как.