Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Майка им ги заведе да разгледат забележителностите на града. Бяха отседнали в президентския апартамент, намиращ се на по-горния етаж. Уилър и Прескот седяха до прозореца и гледаха пъстроцветните плоскодънни лодки. Уилър беше изумен от това място — безсмъртното, пулсиращо сърце на Хонконг. Сега колонията беше в ръцете на китайските комунисти, но, изглежда, малко неща се бяха променили.

След миг Таниша се обърна към него и го погледна.

— Боже мой — промълви тя.

— Поразително, нали?

През целия път от летището, докато пътуваха по Саут Чатам Роуд, през пренаселените покрайнини на Цзюлун, към полуостров Цим Ша Цуй, Таниша не каза нищо. Само гледаше улиците, изпълнени с хора, и ярките неонови светлини. Сега, изглежда, най-сетне бе възприела всичко това.

— Толкова е красиво — каза. — И толкова различно от онова, което очаквах.

Беше й трудно да си представи, че това невероятно място е на една и съща планета с грозните, надраскани четвъртити блокове в Южния централен район — родния й квартал. Докато тя и приятелите й проливаха кръв, за да опазят онези пусти улични ъгли, цялата тази екзотична красота се намираше на половин свят разстояние, непозната за всички тях. Сега смъртта на сестра й изглеждаше още по-трагична и безсмислена. Защо бяха загинали всички онези млади хора? Какво ги караше да обичат онова грозно и опасно място?

— Ние сме затворници на своето обкръжение — изрече Уилър, прочел мислите й като психоаналитик.

Тя се изненада.

— Как разбра, че мисля за тези неща?

— Защото и аз си помислих същото, когато за пръв път дойдох тук.

— Как е възможно някой да бъде затворник в Бевърли Хилс?

— Човек може да бъде затворник навсякъде, Таниша. Ние сами издигаме затворите си. Те са в съзнанието ни. Не е необходимо да си от Южния централен район, за да си пленник.

— Може би — отвърна тя, но знаеше, че не говорят за едно и също.

Вечерта се обадиха на детектив Джулиан Уинслоу.

— Защо не дойдете утре сутринта в полицейското управление? Бих ви поканил на вечеря още днес, но за съжаление съм зает. Свиря на гайда в стария Шотландски полк. Навремето носехме карирани поли и ками. Марширувахме на паради и така нататък. Комунистите разформироваха полка, но още се събираме веднъж седмично… Свирим, спомняме си миналите дни, после отиваме в някоя кръчма. Мисля, че трябва да повикам и Джони Куонг да ни помогне. Той е честно ченге и притежава качествата, необходими в новите условия. Искате ли да се срещнем в десет сутринта?

— Ще бъдем там — отговори Уилър.

— Знаете ли къде е? Адресът е Харкорт Роуд 2600 в Уан Чай. Всеки шофьор го знае. Само че вече не го наричаме Хонконгско кралско главно управление на полицията, а проклетата Народна милиция. Мога да ви кажа, че комунистическите копелета са много безлични. Ще кажа имената ви на пазача. Накарайте го да ми се обади, когато дойдете — инструктира ги той и затвори.

Таниша и Уилър вечеряха във „Феликс“, ресторанта на последния етаж в „Пен“, който бе проектиран от световноизвестния дизайнер Филип Старк. Тъй като беше делничен ден, настаниха ги на маса до прозореца. Върху ленените покривки блестяха порцеланови съдове „Уеджууд“ и сребърни прибори. Ламперията беше от тъмен махагон, а от тавана като огромни кристални гъби висяха полилеи. Уилър си поръча черен гъши дроб с трюфели и специалитета на заведението — телешко рагу с картофи, моркови и лук. Младата жена сбърчи нос, докато избираше и накрая си поръча кюфте, залято с жълто сирене.

— Защо си станала ченге? — неочаквано попита той, откъсвайки я от мислите за храната и луксозната обстановка и връщайки я към мрачното детство.

— Искаш да кажеш, вместо да стана бандит? — рече тя, ловко отбягвайки въпроса, защото не искаше да говори за Кенета… Сестра й с широката усмивка и гъстите сплетени коси, Кенета с грозната кървяща дупка в гърдите.

— Не ме харесваш, нали? — добави Уилър. — Обикновено още със запознанството преодолявам това отношение на жените.

Таниша дълго го гледа, без да е сигурна какво точно изпитва към него. Разбира се, беше вярно, че от пръв поглед го намрази, но това не беше справедливо и тя се помъчи да бъде безпристрастна. Бе започнала да го уважава. За богат и разглезен човек той притежаваше някои необикновени качества. Беше безпощадно откровен… Таниша бе научила, че малко самозаблуда, приложена внимателно върху социални или физически рани, поражда емоционален кръвоизлив. Уилър беше и смел. Той бе проявил хладнокръвие, когато бе заварил тримата гангстери в къщата на брат си. Тя се запита какво точно изпитва към него.