Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Двамата пресякоха улицата и Фу Хай забеляза, че вървят по стотици човешки зъби.

Момичето забеляза, че той ги гледа ужасен, и се усмихна.

— От нелицензираните стоматологични кабинети са — обясни тя. — Зъболекарите обичат да се хвалят с майсторството си.

Двамата стояха пред високите сгради, когато изведнъж над Града на стените прелетя огромен реактивен самолет на „Юнайтед Еърлайнс“. Беше спуснал колесника и бе готов да се приземи на международното летище в Хонконг, което се намираше два километра по-нататък. Фу Хай се стресна от звука и погледна реактивния самолет, който ревеше над главата му и хвърляше тъмна сянка над него. Той се зачуди дали сянката не е предзнаменование.

— Полет от Америка — усмихна се момичето.

Сетне влязоха в един от стоматологичните кабинети. Измъкнаха се през задната врата и се озоваха сред мрачните и усойни улички в Града на стените. Вонята от боклуците беше невъобразима. Момичето отвори някаква врата. Влязоха и тя се обърна към Фу Хай:

— Ти стой тук.

Той огледа мрачното помещение. На стената, над малкото златисточервено светилище на Буда, беше окачено осмоъгълно огледало.

— Пази от зли духове — обясни момичето. — Те не могат да гледат грозните си лица.

После тя се обърна и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Фу Хай се облегна на влажната стена и въздъхна с облекчение. Бе прекосил почти цял Китай, от Купола на гнева до Южнокитайско море. Щеше да направи всичко, което поискаха от него, за да спечели свободата си.

Младият мъж не знаеше, че се намира в гетото, където е роден Уили Уо Лап.

Не знаеше също така, че в огромния самолет, хвърлил сянка над него, седяха двама американци, които щяха да променят живота му завинаги.

Хотел „Пенинсюла“ се извисяваше на нос Ша Цуй като самотен император. Панорамните прозорци на последния етаж гледаха към пристанище „Виктория“. Каменният му гръб бе обърнат към блъсканицата и какофонията на Солзбъри Роуд.

В онзи вторник световноизвестният хотел, познат на гостите си само като „Пен“, беше почти пълен. Уилър обсъди това с учтивата жена на рецепцията и накрая нае Мандаринския апартамент с две спални в новата централна кула на двайсетия етаж, като използва картата си „Американ Експрес“. Даде повече пари, отколкото желаеше да похарчи. Нямаха багаж и той каза на носача, че сам ще намери апартамента, после прекоси мраморния под на фоайето и се приближи до ръждивочервеникавото старинно канапе, на което седеше Таниша. Когато й съобщи, че ще спят в един апартамент, тя само го погледна.

— Няма стаи — нервно обясни той с консервативен британски акцент.

— Не забравяй, че съм обучена за ръкопашен бой — отговори Таниша.

Двамата минаха през фоайето, украсено с масивни антики от времето на кралица Елизабет, намериха асансьор, качиха се и без да разговарят, поеха към двайсетия етаж.

Мандаринският апартамент беше великолепен. Намираше се на предпоследния етаж и от него се разкриваше изключителна гледка към пристанище „Виктория“. Вратите и вентилаторите на тавана даваха своя дан към колоритното му минало. Хотелът беше собственост на „Хонконг Шанхай Хотелс Лимитид“, една от най-големите компании на хонконгската стокова борса. „Пен“ имаше богато историческо минало и през 1943 година бе служил за щаб на японските окупационни сили. Наскоро беше ремонтиран, за да се подчертае неокласическата му архитектура. Прозорците гледаха на юг, към залива на остров Хонконг. Таниша се приближи до армираното стъкло на прозореца. Гледката я изуми.

Разноцветните плоскодънни лодки в залива изглеждаха неподвижни. От Южнокитайско море се носеха тежки облаци с цвят на овесена каша. Високо над пристанището се издигаха наблюдателната кула и връх Виктория. На запад се виждаха бреговете на Макао и доковете за товарни кораби. Лодки таксита пореха водите на залива и оставяха пенливи дири. Уилър смяташе, че това е най-хубавата гледка на света. Спомни си колко бе изумен, когато за пръв път дойде тук с майка си и брат си.

Тогава беше на дванайсет, а Прескот — на десет. Баща им имаше работа в Сидни, Австралия, и трябваше да отиде при тях, но възникна някакъв друг ангажимент и не успя да дойде в Хонконг. Макар и едва дванайсетгодишен, Уилър не можеше да прецени дали да се ядоса, че вечно навъсеният му баща няма да се присъедини към тях, или да се радва, че няма да бъде обект на непрекъснатите му критики. Баща му никога не беше доволен от него. В същия този хотел, когато майка му съобщи, че Уилър Старши няма да дойде, момчето реши да престане да се състезава с брат си за бащината обич. През нощта наводни банята. Водата стигна два етажа по-надолу. И тогава Шегаджията се появи за пръв път.