Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Фу Хай познаваше един нещастник от тази провинция, който бе изпратен в Хотан, защото през 1952 година поставил под съмнение преразпределението на земята. Правителството взело къщата му. Останал без дом. Не му платили нищо за отнетата собственост. Когато заявил, че е притежавал повече от четири декара, му казали, че е „земевладелец“ и „класов враг“. В онази част на Цзянсу четири декара бяха максималната площ земя, която човек можеше да притежава. И заради това провинение мъжът бе изпратен в Хотан. В Китай решенията не се обжалваха. Най-добре беше да разбереш това и да не се изправяш срещу сила, която лесно може да те смачка.

Влакът най-сетне намали и спря на шанхайската гара. Празненствата по случай китайската Нова година вече бяха започнали. В далечината небето беше озарено от фойерверки. Фу Хай се надяваше, че веселбата ще му помогне. Знаеше, че трябва да смени влака. Това беше рисковано. Беше чувал, че на гарите по крайбрежието патрулира народната въоръжена милиция, която трескаво търси бегълци. Не ги искаха в Източен Китай и ги арестуваха веднага щом ги видеха. Натоварваха ги на автобуси и ги закарваха в центрове за задържане.

Уплашен, Фу Хай чакаше в дървения сандък. Най-сетне отвориха вратата на вагона. Някакъв човек преброи сандъците с батерии, като потропваше върху тях, за да се увери, че са пълни. Във вагона се качи друг мъж и Фу Хай го чу да казва, че трябва да побързат, защото новогодишните празненства вече са започнали. Двамата слязоха, без да заключат. Пътникът се измъкна от сандъка, отвори вратата на вагона и скочи между релсите. Трябваше му влак, който да го закара в Гуанджоу. Знаеше, че не може да се разхожда насам-натам. Окъсаните му дрехи и платнените му обувки щяха да го издадат. Нямаше пари, за да подкупи някого, ако го хванеха. И тогава видя влак, на който можеше да се качи. На вратата пишеше, че е за провинция Гуандун. Беше натоварен с железни пръти — твърде тежки, за да бъдат откраднати, затова веригата не беше сложена на вратата. Фу Хай успя да се вмъкне в товарния вагон.

В десет часа прикачиха локомотива, а малко след полунощ влакът потегли на юг, далеч от фойерверките, озаряващи небето на Шанхай.

На железните пръти бяха залепени етикети, на които пишеше, че са произведени в стоманодобивния завод в Шанхай. Несъмнено щяха да бъдат използвани в строителството. Бяха дълги около шест метра и бе невъзможно да се лежи на тях. Фу Хай беше свикнал с неудобствата и успя някак да се настани, като често трябваше да се подпира с крака, защото се свличаше надолу. Влакът се тресеше, скърцаше и продължаваше напред.

Минаваха покрай оскъдно осветени гари. Фу Хай едва разчиташе табелите. Сутринта видя красивия, залесен с върби град Ханчжоу в провинция Чжецзян, където, обграден в разкош, Мао Дзедун беше прекарвал летата. Провинция Чжецзян беше центърът на производството на ориз, мляко и мед. Докато ръцете на бащата на Фу Хай бяха счупени в името на революцията, Мао и незаконните му съпруги живееха на километър и половина от мястото, където минаваше влакът, във вила със зелен покрив, охлаждана от мощни руски климатични инсталации, намираща се край опасано с върби езеро.

„Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“

На другата сутрин влакът спря в Кантон или Гуанджоу. Фу Хай изтръпна от страх, когато стражите на Народната въоръжена милиция тръгнаха покрай вагоните, удряйки по дървените врати с палките си.

— Отвори! Знаем, че си там — викаха те.

Фу Хай нямаше къде да се скрие. Сви се в ъгъла, опитвайки се да се дръпне далеч от слънчевата светлина, процеждаща се през процепите. Чу, че вратата се отвори и някой се качи във вагона. Изведнъж се озова лице в лице с мъж в униформа. Вгледа се в него и видя, че войникът не е на повече от осемнайсет години. Младежът посегна към електрошоковата си палка и Фу Хай изскочи от укритието си, хвърли се върху него и го повали на пода. Двамата се претърколиха на дъските и войникът започна да крещи. Фу Хай измъкна палката от ръцете му и го удари по главата, врата и слабините. Младежът изохка и се сви на кълбо. Беше зашеметен, но не бе изпаднал в безсъзнание.

— Тихо — изсъска Фу Хай.

Не искаше да го удря отново, но не желаеше и заради мекото си сърце да прекара в затвора остатъка от живота си. Хвърли палката и хукна да бяга. Не знаеше накъде се е отправил, нито имаше план за бягство. Тичаше напосоки. Задъха се. Евтините му платнени обувки изобщо не предпазваха подутите му крака.