Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Спомни си деня, в който Червените войници за пръв път дойдоха в калиграфското ателие на баща му. Фу Хай беше шестгодишен. Те обвиниха Зан Уей Дон, че е пренебрегнал едно от „Четирите големи“, изисквани задължително от революцията. Това включваше свободно изразяване на мнението, открито споделяне на възгледите, участие в големи дебати и писане на лозунги. Червените войници казаха, че на един от лозунгите баща му не е написал името на председателя Мао с големи червени букви, както изискваше правителството. Зан Уей Дон заяви, че лозунгът не е писан от него. Опита се да им обясни, че никога не би нарушил правилата на революцията. След грубо блъскане и викове, заповядващи му да признае вината си, капитанът каза, че е решил да прояви снизходителност. Нямало да арестува Уей Дон. Вместо това той накара подчинените си да сложат ръцете му на дървената маса. Докато Фу Хай гледаше, червените войници удряха с дървените си палки ръцете на баща му. Уей Дон викаше и молеше за милост. Въпреки болката се опитваше да им каже, че е калиграф и ръцете му трябват, за да изхранва семейството си. Но те не му обърнаха внимание и го биха, докато той загуби съзнание.

„Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“

Ръцете на баща му заздравяха, но станаха безполезни. Той вече не можеше да държи четката. Това беше началото на края на хубавия живот на семейство Зан в Пекин. Тяхната „купичка с ориз“ се счупи. Нямаха препитание. Оттогава всичко тръгна наопаки и лошият късмет неотлъчно преследваше Фу Хай.

Фу Хай спеше дълбоко на дървения под на товарния вагон, когато усети, че влакът се разтресе. Сепна се, събуди се и веднага разбра, че локомотивът се е закачил за вагоните. Зачака снажният мъж да отключи вратата, но онзи тип не се върна. След пет минути влакът бавно потегли от огромната сива гара.

Час по-късно Фу Хай още стоеше прав. Влакът излизаше от Пекин, оставяйки зад гърба си новите строежи и широките улици. Той се чудеше как ще излезе от вагона, докато колелата тракаха на път за Шанхай. Накрая седна, облегна се на сандъците с батерии и заплака.

Когато слънцето изгря, през процепите на стария вагон Фу Хай видя, че минават през поля, засети с памук, царевица и дини. Той долови миризмата на влажна почва и съзря насекоми, кръжащи над окъпаните от росата зелени лехи.

Времето, прекарано в заключения вагон, започна да му харесва. В известно отношение затворничеството беше успокояващо. Не можеше да излезе, но пък и никой не можеше да влезе. Скриваше се зад укреплението от дървени сандъци всеки път, когато влакът спреше. Знаеше, че щом пристигнат в Шанхай, излизането от вагона ще бъде трудно, затова започна да мисли как да се измъкне. Накрая реши да опразни един от големите сандъци с батерии и да се скрие вътре, но те бяха заковани. Нещо повече, нямаше как да изхвърли батериите навън. Той се замисли отново, после легна по гръб и започна да рита дъските на вагона. Работеше трескаво. Краката го заболяха от ударите. Тънките платнени обувки не му осигуряваха почти никаква защита, но процепът стана достатъчно широк. Сетне близо час Фу Хай вади гвоздеи от един от сандъците. Започна да рита капака с подутите си крака, разхлаби го и го натисна надолу, после стисна със зъби главата на гвоздея. Дръпна с всичка сила и успя да го извади. За два часа махна още шест гвоздея. Когато приключи, няколко от зъбите му бяха счупени. Оголените нерви изтръпваха от студения въздух. Устата му се разкървави. Най-сетне успя да махне капака и бавно започна да изхвърля батериите през дупката, която бе направил в дъските на вагона. Опразни сандъка и се скри вътре.

В четири следобед влакът стигна до река Янцзъ или Чанцзян, известна като Безкрайната река. Фу Хай погледна през процепа и видя огромното й корито и буйните кафяви води. Няколко часа пътуваха по течението.

Фу Хай гледаше със страхопочитание покрайнините на Шанхай, докато влизаха в този исторически град. Забеляза, че цели квартали от града са разрушени. Къщите в колониален стил от началото на века бяха съборени, за да отстъпят място на нови строежи. Покрай релсите бяха струпани чакъл и стара мазилка. По-нататък строяха високи, бетонни сгради. Сякаш Китай изяждаше миналото си, сдъвкваше старото и изхвърляше модерни паметници от бетон и стъкло.

Влакът се носеше през зелените оризища на провинция Цзянсу, където хората насила бяха принуждавани да се преместват, за да освободят пространство за новите строежи.