Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Кучи син — измърмори тя, когато тръгнаха към асансьора.

— Какво каза? — попита Рей.

— Нищо.

— Е, какво мислиш?

Таниша мислеше за футболния мач преди петнайсет години. Спомни си как пияният шегаджия се смееше, докато обикаляше с колата в средата на терена, а двайсетина ченгета тичаха подир нея. Беше съсипал най-хубавата й копринена блуза. Тя нямаше пари да си купи друга. Тогава не можеше да разбере хора като Уилър Касиди и още продължаваше да мисли, че шегата му беше твърде безвкусна. После обаче се сети за болката в очите му преди няколко минути, когато майка му възхваляваше покойния си син и изразяваше презрението си към живия.

— Нищо чудно, че пие — каза тя.

Зан Фу Хай се върна на централната гара в Пекин. Изчака да мине десет вечерта, после крадешком тръгна по релсите, търсейки товарен влак, който ще тръгне на юг. Откри дълга редица вагони в глух коловоз, на които имаше табелки, отбелязващи направлението. Не бяха прикачени за локомотив, но щяха да пътуват транзитно за Шанхай. От другите работници във фабриката за коприна Фу Хай беше чувал, че триадата, която организира прехвърлянето на имигранти, е „Чин Ло“ и китайският й клон се намира в Гуанджоу или Кантон, главния град на провинция Гуандун. Вагоните щяха да тръгнат на юг, за Шанхай, не точно в необходимата му посока, но трябваше да замине. Мъдростта на Учителя учеше: „По-добре да направиш мрежа, отколкото да стоиш на брега на езерото и да мечтаеш за риба“.

Вагоните бяха заключени и той се чудеше как да влезе вътре, когато някой извика на развален мандарински, примесен с кантонезийски.

— Хей, ти, махай се оттам!

Фу Хай се обърна и видя снажен мъж с гневно изражение, който вървеше към него. Беше в мръсен работен комбинезон и без риза, макар че февруарската нощ беше много студена.

— Какво правиш тук? — изръмжа мъжът, когато се приближи до нето. Беше трийсетина сантиметра по-висок и много по-тежък.

— Аз… Търся…

— Опитваш се да разбиеш вагона, нали? Ще трябва да повикам милицията.

— Не. Моля те, недей. Нямам документи. Разрешителното ми беше отнето безпричинно от домоуправителката.

Фу Хай знаеше, че трябва да избяга. Човекът беше твърде едър и силен, за да се бие с него.

Мъжът протегна ръка и неочаквано го хвана за ризата. Фу Хай долови миризмата на въглища и масло от дрехите му.

— Имаш ли пари? — попита непознатият.

— Защо?

— Може да сключим сделка. Да ти позволя да се качиш. Работата ми е да пазя някой да не открадне нещо от вагоните или да не се опита да се вмъкне вътре, но ключовете са у мен — ухили се мъжът и оголи зъбите си, които бяха станали кафяви от дъвченето на захарна тръстика.

— Аз… аз… Колко ще ми струва? — попита Фу Хай, като се зачуди дали да вярва на този човек.

— Колко имаш?

— Мога да ти платя петнайсет юана.

— Ще ми дадеш сто, иначе веднага ще те заведа в милицията.

Сто юана беше цяло състояние. Два месеца работа във фабриката за коприна. Фу Хай имаше само около шейсет юана. Тези пари трябваше да му стигнат чак до Гуанджоу. Но тъй като бе уплашен, извади парите и ги даде на пазача, който бързо ги преброи.

— Това ли е всичко?

— Да — отговори Фу Хай.

Мъжът сгъна банкнотите и ги пъхна в джоба си. Приближи се до товарния вагон, извади ключ и отключи катинара, извади веригата и отвори вратата, за да може Фу Хай да влезе.

— Сега ще я заключа, защото преди влакът да потегли, проверяват вагоните. Но ще се върна и ще отключа.

Фу Хай се качи в товарния вагон. Беше убеден, че не може да вярва на този човек, но преди да успее да каже нещо, вратата се затвори и големият катинар изщрака.

Фу Хай се ядоса на себе си. Бе допуснал мъжът да вземе всичките му пари и да го заключи във вагона. Сега беше съвсем безпомощен. Пазачът можеше да повика милиция. Беше постъпил глупаво и необразованият грубиян го надхитри. Съдейки по акцента му, Фу Хай разбра, че човекът не е ходил на училище. Подобно на мнозина китайци, мъжът явно е бил принуден да работи, за да помага за издръжката на семейството си, преди да научи мандарински, както повеляваше Културната революция. Сигурно щеше да предаде Фу Хай на милицията. Щяха да го изпратят в трудов лагер. Щеше да умре там ей така, за нищо. Никога нямаше да отиде в Америка, нито да измъкне любимата си сестра от ужасната портиерска стая.

Той огледа вагона и видя, че е пълен с дървени сандъци с батерии. После седна на пода и се хвана за главата. Замисли се за семейството и за живота си като дете, преди баща му да бе обвинен като враг на революцията.