Стивън Канел - Мошеникът

— Хайде, скъпа, съблечи се.

Тя прокле наум късмета си, но свали презрамките на копринената си рокля, пусна я да се свлече по съвършеното си тяло и застана гола пред Томи. Той преглътна сухо няколко пъти и непохватно пристъпи към нея. Стисна я между краката и започна грубо да я опипва.

— По-спокойно, миличък… Имаме цяла нощ — изгука тя, отдръпвайки се, за да не я изкорми.

Реши, че е по-добре да приключва. Щеше да заспи, веднага щом свърши. Всички го правеха. Дакота разкопча мократа му зелена риза и я съблече. Томи беше удивително силен. Събу панталона си и тромаво седна на леглото. Разкъса бельото си и се изправи срещу нея. Беше огромен и за миг това я стресна. Тя го прегърна и се притисна до него. Томи изстена от удоволствие. Дакота го бутна на леглото. Той я сграбчи и я нагласи върху себе си. После, без предварителна игра, тя го възседна. Томи започна ожесточено да се тласка в нея. Това беше отчаян плътски акт на притежание. Свърши за броени минути. Дакота се отмести от него и погледна отблъскващия гадняр, който бе убил братовчедка й.

— Ти си чудесен любовник — тихо каза тя. — Много си издръжлив и имаш великолепен уред.

— Ох — изпъшка той и затвори очи. — Шибаната стая се върти…

После се претърколи и повърна на плюшения килим до леглото. Задъха се и започна да плюе. Не беше трудно да отиде до бюрото, да вземе ножицата и да свърши с него, но Биано й бе казал, че брат му, Джо Рина, е заповядал да убият Карол. Томи беше само изпълнителят. Пък и Дакота не беше убиец. Бейтс никога не убиваха. Тя беше играч на високи залози и най-добрата прелъстителка на света. Винаги печелеше в спалнята. Там беше нейното бойно поле. Дакота погледна победоносно хъркащия убиец, после се приближи до телефона и се обади на Биано.

— Да — отговори той след първото иззвъняване.

— Той е вън от играта. Твой ред е.

Биано погледна часовника си. Наближаваше три сутринта.

— Томи е вън от играта. Готов ли си? — обърна се той към Дъфи, който беше напълнил всички зарове и ги бе наредил на масата.

— Да.

— Самолетът ще бъде на частното летище на зазоряване. Трябва да сме там, когато пристигне — каза Биано на Виктория.

Сетне нареди заровете в картечната лента под облегалките за ръце на инвалидния стол, така че Дъфи да може да изважда който поиска. Накрая Дъфи седна на подвижната тоалетна.

— Вземи Роджър, качи се на микробуса и ни чакай на паркинга. Ако се случи нещо непредвидено, искам да си наблизо. Провали ли се всичко, качи се на самолета и замини без нас.

— А Дакота? — попита Виктория.

— Тя ще остане с Томи при всички случаи. Ще го дундурка, след като заминем.

Тя отвори вратата. Биано спря за миг. Сините му очи срещнаха нейните.

— Благодаря. За всичко.

Виктория се отдръпна, за да минат.

Люк Зигман зяпна, когато видя дъртия дрисльо в три часа сутринта. Главата на стареца клюмаше. Изглеждаше полужив. Зигман вече знаеше, че името му е Хари Прайс. Бяха заснели него и племенника му със скритата камера и бяха сложили снимките им на голямото „табло на губещите“, за да могат всички служители на казиното да ги видят и да се държат с тях по специален начин. Не искаше да ги пуска, преди да прибере всичките им пари. Хленчещият племенник спря инвалидната количка срещу крупието.

— Господи, чичо Хари, не може ли да си легнем? Среднощ е, по дяволите.

— Получих кредита. Всичко е точно. Дайте чипове и да започваме — дрезгаво изхриптя Дъфи.

Люк взе телефона и осведоми управителя на казиното, Арнолд Бузини, че господин Прайс иска чипове за всичките двеста хиляди долара кредит.

— Дай му ги. Одобрен е — отговори Бузини, зарадван, че дъртият пикльо отново е на масата.

След няколко минути пристигна подносът с чиповете. Бяха натрупани на високи колони от по сто долара в синьо, петстотин в червено и хиляда в златисто. Биано взе чиповете и ги сложи на масата.

— Какъв е таванът? — изграчи Дъфи.

— За вас, господине, пет хиляди — отговори Люк.

— Божичко! Не можете ли да го вдигнете още?

Зигман пак се обади на Бузини, който му даде разрешение на масата да се залага без ограничение. Казиното беше почти безлюдно. В Лас Вегас хората играеха нощем, но в карибските хотели имаше повече посетители през деня, затова Бузини нямаше нищо против да махне тавана.

— Залагам десет хиляди на десет — заяви Дъфи, притисна хлътналия си гръден кош до масата и се закашля.

Люк се усмихна, защото десет се падаше трудно. Той не видя как ръката на стареца се плъзна към облегалките на инвалидния стол и измъкна фалшивите зарове. Дъфи ги задържа в шепата си двайсетина секунди, после ги хвърли. Те се претърколиха и се обърнаха на две по пет.