Стивън Канел - Мошеникът

— Ще вечеряте ли с мен? — повтори той.

— Дошла съм с едни хора… — усмихна се Дакота.

— Приятели?

— Не съвсем… Запознахме се в Лас Вегас. Долетях тук с частния им самолет. Задължена съм им.

— Как се казвате?

— Дакота Смит.

— А онзи мъж, който дойде при вас… приятел ли ви е?

— В момента не знам какъв е… вероятно грешка.

— Е, така е по-добре — озъби се в усмивка Томи.

— Наистина ли сте собственик на това място? Дъглас и чичо му Хари са запазили маса в Пеликановата зала. Платиха пътуването ми, затова по-добре да отида при тях, но от друга страна, никога не съм била на етажа на най-богатите комарджии. Може да се измъкна и да се срещнем по-късно за едно питие.

— Тогава да се срещнем тук в десет и трийсет.

— Нека бъде в единайсет — усмихна се тя. — Подходящо ли съм облечена за най-богатите комарджии?

— Ако бяхте облечени по-подходящо, щях да включа противопожарната система.

Дакота пак се усмихна и излезе от бара. Всички се обърнаха. Томи беше срещал много красиви жени, но всичките бяха проститутки и трябваше да им плаща. А тази богиня идваше направо от небето.

Пеликановата зала гледаше към океана от нивото на мецанина. Беше елегантна, с бял мокет и черни старинни маси и столове. Среброто беше автентично. Бузини даде на Биано и Дъфи ключа за апартамент 10Б. Каза, че това е апартамент за най-богатите комарджии и етажът се заключва. Когато се отдалечи, Дакота седна при тях. Беше необичайно мълчалива.

— Томи налапа ли въдицата? — попита Биано.

Тя кимна.

— Имаме среща по-късно. Изглежда по-зле, доколкото си спомням.

Биано кимна и отвори уста да каже нещо.

— Недей, Биано. Чу ли? Аз ще си свърша моята работа, вие — вашата. — Дакота погледна Дъфи. — Взе ли зарове от казиното?

— Дванайсет чифта — ухили се той.

Поръчаха вечеря. Не разговаряха много. Между Биано и Дакота се усещаше странно напрежение. Накрая, след като изпиха кафето, тя остави салфетката си и рече:

— Ако търсиш компания, би трябвало да поканиш Виктория. Покажи й многоликата си същност. Вероятно ще раздвижи жизнените й сокове.

— Може и да го направя.

Дакота стана и излезе от ресторанта.

— Вие двамата трябва да се чукате — отбеляза Дъфи.

— Навремето се влюбих в нея. Изплю ме като рибена кост.

— Тогава всичко е свършило.

— Знам. — Биано посочи с пръст челото си. — Поне тук го знам.

Сетне се изправи и подкара инвалидния стол на Дъфи.

Виктория стоеше до магазина пред игрището за голф, когато Биано най-после се обади и й каза да вземе чантата на Дъфи и да отиде при аварийния изход в източната страна на хотела. Териерът я последва. Биано ги чакаше отвън и гледаше осветения от луната океан.

— Как мина? — попита тя и му даде чантата.

— Свихме зарове от казиното. Настаниха ни на етажа на най-богатите комарджии. Десетият. Заключва се. Как си, Роджър? Хайде.

Биано отвори вратата, която бе подпрял с обувката си. Качиха се по стълбите на третия етаж. Влязоха в асансьора и той използва ключа си, за да задейства бутона за десетия етаж. Не разговаряха.

Приближиха се до апартамент 10Б. Биано потропа. Дъфи открехна вратата, после я отвори широко. Апартаментът в бяло и бежово беше великолепен. Имаше висок таван, просторен балкон и скосени прозорци, за да отклоняват слънчевата светлина. Обзавеждането беше подбрано с вкус. Биано и Дъфи бяха поръчали хайвер и шампанско, но не ги бяха докоснали. Виктория умираше от глад, затова изгълта няколко хапки с черен хайвер.

Биано даде на Дъфи синята брезентова чанта. Старецът я отвори и започна да изважда съдържанието й. Сондата беше съвсем малка.

— Зъболекарска е — обясни Дъфи.

Внимателно я сложи на масата, сетне измъкна комплект ножчета, няколко тъмни шишенца, бурканче епоксидна смола, бутилка бяла боя и тънки четчици.

— Ще отнеме известно време — добави той и прикрепи на ръба на масата малко менгеме.

Заровете от казиното бяха наредени в другия край на масата. Виктория се вторачи в тях.

— Струват ми се еднакви.

— Вгледай се в буквата „С“ — каза Дъфи.

Тя присви очи.

— Леко е вдлъбната.

— Точно така. Направено е нарочно. Освен това вътре в зарчето има специален оцветител.

Дъфи сложи заровете в менгемето и пусна през тях ултравиолетов лъч. Вътре по диагонал блесна пурпурночервена светлина.

— Адски хитро — отбеляза Виктория.

— И така, ще им пробием дупки, без да докосваме пурпурната ивица. Ще проникна през бялата точица. Ще сложа целофановия газ до отворената фурна, за да се затопли. Ще стане тежък и гъст и ще можем да го излеем. Ще напълним дупката до половината и ще оставим място за разширяване на газа. Ще запушим отвора с епоксидна смола и ще го боядисаме в бяло с тези тънки четчици.