Стивън Канел - Мошеникът

— Колко време ще продължи всичко това? — попита Виктория.

— Около четири часа, ако действам бързо. Трябва да бъдем готови до три часа. Дакота ще свали Томи и ще го заведе в стаята си в един.

Биано се обърна и неочаквано излезе на балкона.

— Да ти помогна ли с нещо? — попита тя.

— Не. Това е форма на изкуство. Много деликатна работа. Една малка грешка и чифтът е съсипан. А може да ни потрябват всичките дванайсет. — Дъфи взе шишенцата с целофанов газ и ги сложи на стола в кухнята пред отворената фурна. Вдигна единия от прозрачните зарове и го постави в менгемето. — Първо ще направя чифт по-тежки с любимата си седмица. Това означава, че ще пробия двойката и петицата… Какви ли не зарове съм правил. По-рано имаше едни, в които вкарвах метални тежести. Трябваше да се промъквам в склада на казиното, където поправяха масите, и да инсталирам магнит под сукното. Беше трудно, но си заслужаваше риска. Разбира се, това беше преди да въведат камерите.

Виктория гледаше като омагьосана, докато Дъфи работеше.

— Правил съм всякакви измами на карти и със зарове, но тази сега е най-добрата. Не може да се сравни с нищо. — Той се ухили и сложи в менгемето второто зарче. — Докато върша работата, ти отиди да успокоиш Биано. Нещо не е наред.

— Може би защото още е влюбен в Дакота, а тя ще спи с един дребосък, който може да бъде окачествен само като заместител на хемороид. Какъв живот водите само!

— И това е начин да изкарваш прехраната си.

Виктория извади кока-кола от хладилника и излезе на балкона, минавайки покрай Роджър, който се бе свил на тапицираното с коприна канапе и хъркаше. Седна до Биано и се вторачи в озарения от лунната светлина океан. Прожекторът на хотела осветяваше назъбените скали и заострените, мокри от морската пяна хребети, които красиво блестяха.

— Кредитът на Дъфи е одобрен — каза тя. — Ти не попита, но всичко стана както го бяхме планирали… Двеста хиляди.

— Управителят на казиното ни каза — отговори Биано и отново се умълча.

— Не искаше Дакота да играе ролята на съблазнителка, нали? Защото не желаеше да е с Томи, така ли е?

— Не е заради Дакота. Държах се глупаво. Знаех, че е професионална прелъстителка, когато тръгнах с нея. Бях толкова самотен, че направих грешка. Но вече всичко свърши.

Виктория не знаеше какво да му каже. Той се бе променил толкова много за два дни. Съвсем не приличаше на човека, който открадна документите й и продаде черната перла. Сега Биано беше тъжен и уязвим и Виктория усети, че я привлича.

— Страхуваш ли се от Томи? — попита тя.

Последва дълъг миг на мълчание. Стоеше абсолютно неподвижен. Сетне започна да говори. Гласът му беше много тих, почти недоловим от тропическия вятър.

— Не знам защо, но нещо стана с мен в нощта, когато Джо ме преби със стика за голф. Загубих самоувереността и твърдостта си. Въобразявам си, че съм същият, но не е така. Отначало помислих, че се страхувам от Джо и Томи. Но сега смятам, че е нещо друго. Не се боя, че Томи ще ме нарани… а че няма да мога да отмъстя за Карол.

Биано говореше, без да я поглежда. Красивият му профил беше осветен от далечната луна и от лъча на хотелския прожектор.

— Тя сама би ни помолила да го направим — рече Виктория.

— Не, никога не би го поискала. Карол беше медицинска сестра. Все ми казваше: „Стига, Биано, зарежи това. Не си заслужава“. — Той се поколеба, после продължи. — Цял живот съм бил сам. Дори с родителите си бях самотен, защото не разговаряхме за чувствата си. Един измамник не допуска това. Учат те да играеш някаква роля и никога не показваш какво изпитваш. Стискаш зъби, играеш играта и не проявяваш слабост. Само скапаняците го правят. Но ето че аз проявявам слабост. Една стара циганска поговорка казва: „Ако не вярваш в измамата си, и мишената няма да повярва“. Вярвал съм в твърде много измами. Правил съм се на толкова много хора, че вече не знам кой съм. Разпродал съм се — парче по парче. От глупост. Единственият човек, с когото можех да разговарям, беше Карол. Тя ме разбираше. Родителите й я възпитаха по същия начин, но тя отхвърли тези ценности. Говорихме за тези неща като деца. После, когато отидох в затвора, Карол ми каза: „Онова, което си откраднал, няма да те нахрани. За да си сит, трябва да внимаваш какво правиш“. Мислех, че ще се гордея, след като извърша някоя измама, но никога не оставаше нищо. Нямах наследство, което да предам на децата си. Нито деца. Всичко беше заблуда. Карол имаше право. Сега ми остана само отмъщението. Това е достойно за съжаление чувство и непрекъснато намалява у мен. Не мога да събера достатъчно омраза. Затова седя тук и се чудя дали ще бъда в състояние да извърша тази измама.