Стивън Канел - Мошеникът

Служителите на казиното донесоха парите и бавно започнаха да ги броят. Биано бе донесъл синята чанта. Ако Бузини и Зигман се бяха замислили, това щеше да им се стори много странно. Биано прибра парите в чантата и забута инвалидната количка с Дъфи към изхода на казиното. Охраната беше навсякъде. Спряха ги точно когато им оставаха няколко крачки до вратата. Бузини застана пред тях и препречи пътя им.

— Бих желал да ви почерпя нещо по случай успеха. Може да се снимаме заедно с парите и да публикуваме снимката в пресата. За казиното е хубаво да пуска съобщения за големите си победители — каза той.

Наоколо се събраха трийсетина зрители.

— Не пия. И мразя да ме снимат — изграчи Дъфи.

Вече трепереше толкова силно, че се гърчеше на стола.

— Чичо Хари, ще получиш пристъп — предупреди го Биано.

— Сигурни ли сте, че не искате да сложим парите в сейф? — предложи Бузини.

В този миг в далечината се чу вой на сирени. Дъфи погледна Арнолд Бузини, изцъкли очи и изведнъж започна да се гърчи конвулсивно. Опъна крака и вратът му се парализира. Изхвръкна от стола и падна на земята.

— О, боже, той получи епилептичен припадък — извика Биано, зареждайки атмосферата с адреналин и смут. — Извикайте лекар! Линейка!

Дъфи изопна гръб и се задави, докато поемаше въздух.

Ченгетата от патрула нахлуха в казиното. Помощник-управителят пресрещна неколцина от тях и ги заведе на десетия етаж, където намериха торбички с чист хероин.

Дъфи се гърчеше ужасно. Хората стояха безпомощни около него.

В суматохата Биано успя да се измъкне незабелязано с парите. Скочи в синия микробус и Виктория потегли.

След няколко минути пристигна линейката и медицинските служители се втурнаха в казиното. Дъфи изглеждаше изпаднал в безсъзнание. Отвориха устата му и видяха, че е глътнал езика си.

— Този човек е в критично състояние — заяви единият от медиците.

— Къде е другият, по дяволите? — попита Бузини, който най-после забеляза, че Биано е изчезнал с парите, и се паникьоса. — Мъжът с чантата?

Но Биано не беше в казиното.

Санитарите изнесоха Дъфи на носилка и го натовариха в линейката. С включени светлини и сирени колата се отправи към районната болница, намираща се на двайсетина километра на запад. Никой не забеляза синия микробус, който потегли след нея.

Изведнъж Дъфи се надигна и погледна стъписаните медици.

— Вече съм добре. Чувствам се много по-добре. Благодаря — каза той. — Ще сляза тук.

— Лягай долу, човече — заповядаха изумените медицински служители.

Дъфи стана от носилката и се приближи до задната част на линейката, но вратата беше заключена. Опита се да я отвори.

— Лягай на носилката — извика един млад медик.

— Я си го начукай — изфуча Дъфи.

Наближиха болницата и Биано разбра, че Дъфи няма да може да се измъкне. Трябваше да направят нещо.

— Трябва да спрем линейката — каза Виктория, отгатвайки мислите му.

Тя даде газ, мина пред линейката и натисна спирачките. Микробусът застана напряко на пътя. Шофьорът на линейката също спря. Биано изскочи и отвори задната врата. Дъфи слезе и се втурна към микробуса. Биано хукна след него. Един от медиците се завтече след тях, но Виктория включи на задна скорост и настъпи газта. Моторът на микробуса пушеше, а от радиатора капеше вода.

Биано погледна Виктория изненадан, а Роджър скочи на седалката между тях.

— Добре ли си? — обърна се тя към Дъфи.

— Е, не беше най-добрият ми припадък, но със сигурност сред първите десет.

Зад тях се чу вой на сирени. Биано знаеше, че Бузини и полицията ги преследват.

— Завий надясно! Карай през полето! — извика той.

Виктория свърна, разби на трески някаква ограда и подкара по меката почва. Едва управляваше микробуса, но съумяваше да го държи под контрол, насочвайки се на югозапад. Гумите оставяха дълбоки дири и разпръскваха кафява кал, която се виждаше от пътя на заревото на просветляващото небе. През задното стъкло Биано видя, че ченгетата спряха до линейката. Слязоха и се вторачиха в полето. С тях беше и Бузини. Микробусът бе набрал преднина, но полицаите се качиха в колите и подкараха след него.

Пристигнаха на летище „Дийп Уотър“ в шест и пет. Слънцето тъкмо се подаваше над хълма.

— Ако братовчед ми Лий не е дошъл навреме, ще отидем в затвора — каза Биано.

В края на пистата бе спрял червено-сив двумоторен самолет „Кинг Еър“.

— Ето го — посочи Дъфи.

Виктория натисна газта. Полицейските коли се приближаваха. Микробусът стигна до самолета и Биано скочи, преди Виктория да спре. Втурна се към пилота, който се бе облегнал на крилото.