Стивън Канел - Мошеникът

— Добре — каза той.

— Говорил ли си с Биано? — попита тя в края на разговора с разтуптяно сърце.

— През тези три седмици той много се промени, Виктория. Вече не е същият. Но не съм убеден дали това е хубаво. Човек като него не може да се превърне в нещо, което не е…

— Мисля, че имаш право, но сигурно си е заслужавало да опита.

Същата вечер Виктория и родителите й отидоха да вечерят в един крайградски клуб. Телевизорът работеше и всички научиха за ареста на Джо Рина и за брат му Томи, който пожелал да даде показания, за да осъдят Джо за убийство първа степен. Всяка новинарска станция излъчваше интервюта с Гил Грийн. Един от репортерите коментираше колко близки са били братята Рина и реторично попита как е възможно Томи, за когото се предполагаше, че е убил човек, за да спаси Джо, сега да свидетелства срещу него.

— Защото — каза Виктория, повтаряйки думите на Биано — взаимоотношенията им никога не са били подложени на достатъчно голямо изпитание.

През нощта спа неспокойно и се стресна, когато нещо скочи в леглото до нея. Надигна се и опипа завивките. В същия миг изскочи Роджър. Размаха опашка и я близна по лицето.

— Роджър, миличък — каза тя, запали лампата и го прегърна.

На хълбока му имаше дълбока рана, но кафяво-черната му козина беше започнала да расте над розовия белег. Виктория го взе и слезе долу. Знаеше, че Биано е някъде там. Накрая го видя седнал на стол край басейна с формата на бъбрек в задния двор на родителите й. Приближи се, а той се обърна и се усмихна.

— Здравей. Помниш ли ме?

— Съвсем ясно. Той ме събуди.

Тя му подаде териера, но Роджър отново скочи при нея.

— Има добър вкус — отбеляза Биано. — Не исках да те буди. Сигурно се е вмъкнал през някоя отворена врата.

— И ти си седиш тук навън?

— Втора нощ. Можеш да получиш заповед за ограничаване на достъпа ми до дома ти.

— Липсваше ми. Много мислих за теб.

— И аз. Съжалявам, че избягах, Виктория. Вече не съм сигурен какъв съм. Всичко, в което вярвах, се промени.

— Е, нещата не стават бързо.

— Толкова много въпроси… Какво да правя сега? Какъв живот да водя? Какво да сторя с остатъка от милионите на Джо?

— Още ли са в теб?

— Да. Дадох само десетте процента на Бейтс от Хог Крийк. Но нещо ми нашепва, че ако харча от окървавените пари на Рина, ще разруша онова, което съм намерил. Глупаво е, нали? Говоря като истински мухльо.

— Не, мисля, че има логика. Не можеш да задържаш, без да пускаш.

— Тогава трябва да направим нещо. Облечи се. Нужна ми е морална подкрепа.

Двамата отидоха в Трентън. Пътуването продължи два часа. Биано спря пред детската болница.

— Какво ще правиш? — попита Виктория.

— Карол беше медицинска сестра. Отдаде много време и пари на това място. Работеше като вол, после раздаваше половината от припечеленото. Сякаш се опитваше да компенсира заради останалите членове на семейството.

Биано слезе от колата, отвори багажника и извади двата жълто-кафяви куфара.

— Не мога да повярвам, че го правя!

Двамата влязоха в болницата и Биано се обърна към медицинската сестра зад гишето.

— Искам да направя дарение. С кого трябва да разговарям?

Тя го заведе при един човек на име доктор Фостър, помощник административен директор. Минаваше полунощ, но той работеше върху годишния си финансов доклад. Биано сложи куфарите на бюрото му.

— Искам да направя дарение. Инвестирайте парите и нека годишните постъпления да бъдат изразходвани за изследвания на рака при децата.

— Разбирам. И на чие име бихте желали да запишете дарението?

— На Карол Сесник. Тя беше медицинска сестра тук.

Сетне Биано попълни съответните формуляри.

Доктор Фостър отвори куфарите и видя купчините банкноти с бандерол. Биано вдигна пръст към устните си.

— Никой не ги търси. Не са откраднати. Но вероятно ще бъде по-добре, ако не говорите много.

Върнаха се в колата. Доктор Фостър ги гледаше от стъпалата на голямата болница. Смътно си спомняше медицинската сестра с кръгло, осеяно с лунички лице, на име Карол Сесник.

Биано подкара по главната улица на Трентън, булеварда на неосъществените мечти. Спря колата и угаси мотора.

— Хайде — каза той. На лицето му имаше странна усмивка.

Виктория слезе.

— Какво има? — попита тя.

Биано я поведе по една странична уличка. Влязоха в салон за татуировки на име „Черният ангел“. Там бяха Джон и Дакота. Виктория ги прегърна.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Искаха да присъстват на това — отговори Биано и махна ръчния й часовник.