Стивън Канел - Мошеникът

Адвокатът се замисли, после кимна.

— Да… Може би прави точно това — съгласи се той. Явно започваше да вярва в играта. — Като ги купи тук, на съвещанието с акционерите, няма да му се наложи да ги взима официално и да създава по-високи пазарни цени. Освен това ще избегне петдневната проверка на борсата. Много хитро.

— Сега е моментът — рече Биано. — Или те, или ние. Или Ванкувърската борса. Утре по това време компанията и петролът ще принадлежат на друг.

Виктория поднови съвещанието и докато акционерите се настаняваха, в стаята влезе Дъфи и седна зад Тиодор Бейтс.

— Кой е онзи господин? — попита тя.

— Мой помощник — авторитетно отговори Тиодор. — И бих желал да направя предложение на всички тук. Разбирам, че искате да се откажете от компанията, но да се продаде земята в Тенеси на тази цена е престъпление. Винаги съм вярвал във „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и в Линуд Лейси, затова съм готов да изкупя удостоверенията ви на цената, която предлага пазарът днес.

В залата избухна глъчка. Накрая шумът стихна и акционерите отправиха поглед към Тиодор.

— Защо го правите? Акциите непрекъснато падат — попита една от присъстващите.

— Откровено казано, защото от една година съм пенсионер и ми е скучно. Бих желал да управлявам това място. Дайте ми работа, но няма да пилея толкова много време и енергия, ако не притежавам компанията.

Биано погледна Томи. Мафиотът кимна и Биано скочи.

— Той не се опитва да притежава компанията, а да я открадне! Всъщност Ланаман продава акциите и понижава цената, за да я купи без пари.

— Това е абсурд — изрева Тиодор.

— Нима? — риторично попита Биано, включи малкия касетофон и го сложи на лакираната махагонова маса.

Акционерите чуха записа и гневно се разкрещяха.

— Предложението ми още е в сила — извика Тиодор.

— Махни се оттук, да те вземат дяволите! — изрева един от присъстващите. — Няма да ти продам акциите си, дори да ме заплашваш с пистолет.

— Напусни съвещанието, негоднико! — извика друг, стана и протегна ръце към Тиодор Х. Бейтс, който, придружен от Дъфи, бързо излезе от стаята.

Участниците в срещата останаха по местата си и започнаха да се споглеждат.

— Много неприятно — каза един. — Надявах се да продам акциите си. Би ми се искало да намерим друг купувач.

Биано погледна Виктория.

— Кажете му, госпожице Луна. Вие имате това право. Не можете да задържате такава информация.

— Ами, аз… Струва ми се, че всички изпаднахме в паника.

— Кажете му! — настоя Биано.

— Ами, тази сутрин постъпи и едно друго предложение, но аз мисля…

— Друго предложение? — в един глас попитаха всички, преди тя да успее да довърши.

Сега беше ред на Томи величествено да се изправи. Сигурно и Джо се чувстваше така, когато приключва добре обмислена сделка.

— Готов съм да платя в брой — каза той. — Ще изкупя всичките ви акции за пет милиона долара.

— Съгласен съм — извика един от акционерите.

— Включи и мен — провикна се друг, стана и извади удостоверенията си от куфарчето.

Томи се усмихна. Харесваше му да върши бизнес. Същото като да убиваш, само дето оная ти работа не се надървяше. После остави Биано да се занимава с продавачите, а той и Алекс отидоха да вземат от колата двата куфара с парите.

Когато се върнаха, в стаята започнаха трескави продажби. Всеки акционер даваше удостоверенията си за акциите, а Томи му броеше съответната сума. За по-малко от два часа сделката приключи.

Томи седеше и доволно се усмихваше. На масата пред него имаше петдесет-шейсет удостоверения. Каза на Биано, че е време да празнуват.

— Надявам се, че сте щастлив — гневно каза госпожица Луна. — Сега притежавате компанията. Това вероятно ще довърши господин Лейси. — И излезе.

— Познавам тая кучка отнякъде — рече Томи.

Докато Томи прибираше удостоверенията и Алекс му даваше указания веднага да ги заключи в сейф в банката, Биано отиде при Виктория в президентския кабинет.

Тя се бе вторачила през прозореца. Беше замислена. Гледаше към улицата и се питаше колко федерални агенти има там. Биано влезе и заключи вратата.

— Страхотно изпълнение — похвали я той, а тя вяло кимна. — Какво има?

Виктория не можеше да го лъже повече. Хрумна й една отчаяна мисъл. Знаеше, че го обича. Колкото и странно да беше, Биано постоянно се промъкваше в мислите й и с личността си внасяше колорит в ценностната система и възприятията й.

— Биано… полицията знае за това — бавно каза тя. — Сигурно са пред вратата.