Стивън Канел - Мошеникът

— Излезте от кабинета — каза тя. — Готвя се за среща с акционерите. Не може да останете тук.

— Аз съм единственият човек, с когото трябва да се срещнеш — рече Томи и затвори вратата.

После се приближи до бюрото й и изключи телефона.

Джон замина при Кора и Виктория се обади на номера, който й бе дал. Стюарт Бейтс живееше в Лос Анджелис и работеше в телевизионно шоу. Подобно на Карол Сесник, Стюарт беше един от малцината в семейството, които не се занимаваха с измами. Беше гримьор. Виктория му обясни какво иска, но той отказа.

— Трябват ми най-малко два дни, за да направя калъп за тялото — обясни Стюарт. — Освен това имам работа в шоуто. За колко часа ви трябва?

— За осем сутринта. Биано Бейтс ръководи ужилването.

— Кралят на измамниците?

В гласа му прозвуча колебание и леко страхопочитание.

— Да. Много ще ни помогнете. Един от главните изпълнители току-що отпадна.

— Добре. Ще направя каквото мога — обеща Стюарт.

Обади се, че е болен и се качи на самолета. Долетя в Сан Франциско с цялата екипировка, която можеше да носи. През това време Виктория се обади на ФБР.

— Искам да говоря с Грейди Хънт — каза тя и след минута я свързаха с него.

— Дотук добре — похвали се Грейди. — Всички са в града. Томи и приятелят ти са в „Риц“. Какво искаш?

— Наредихте ми да се обаждам и аз го правя.

— Тогава ми кажи нещо, което не знам. Например къде отиде старецът с белите коси. Качи се на самолета за Ню Джърси. Наредих на екипа да го чака в Атлантик Сити.

— Джон Бейтс се прибира вкъщи. Не го следете. Съпругата му умира. Той е вън от играта.

— Хайде де.

— Няма смисъл да го следите, чу ли? Той ще седи при жена си в болницата. Тази нощ ще се срещна с един човек на име Стюарт Бейтс. И той не знае какво всъщност става. Прави ми услуга. Не участва в играта.

— Изглежда никой не участва в играта. Престъпление без престъпници.

— Ще се обадя утре, преди да започнем — каза тя и затвори, като едва се въздържа да не нарече Грейди тъпанар.

В единайсет и трийсет вечерта посрещна Стюарт Бейтс на летището. Двамата отидоха в един мотел на няколко преки от офисите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Той поиска стая с вана. Влязоха вътре и Стюарт я помоли да се съблече. Виктория се поколеба, но сетне помисли: „Какво пък, по дяволите?“ и хвърли дрехите си. Застана гола пред него. Той огледа красивото й тяло и се опита да прецени на кои части да сложи подплънки.

— Ще ти направя голям бюст и едри бедра — каза Стюарт и й подаде халат.

Изсипа във ваната три торби специален гипс и я накара да седне на стол в банята, после се залови да моделира лицето й.

— Така. А сега, тялото. Донесох различни видове подплънки. Пробвай ги. Вероятно ще се наложи да ги прекроим, но няма да личат под дрехите. Ръцете ти трябва да са груби. Те са много показателни за човека. Да се надяваме, че онзи тип няма да ги разглежда отблизо. Ще облечеш панталон. Дръж ръцете си в джобовете, за да криеш подплънките. Нямам време да ги правя. Потърси перука в куфара.

Започнаха в 12:50 сутринта и седем часа по-късно, когато слънцето се показа, Стюарт нанасяше финалните щрихи. Виктория наблюдаваше смаяна как се преобразява. Беше я превърнал в дебела жена на средна възраст. В гимназията тя обичаше да имитира учителката си по история, госпожица Лора Луна, която беше огромна и говореше задъхано, с леко писклив глас. Виктория се нуждаеше от нова самоличност, така че Томи да не я познае. Затова реши да пресъздаде госпожица Луна.

Подплънките тежаха над петнайсет килограма и докато стигна до двайсет и петия етаж на Пен Мючуъл Билдинг, тя се изпоти. Преследвачите от ФБР не разпознаха жената, която забързана мина покрай тях и взе такси. Останаха да наблюдават безлюдната мотелска стая. Виктория влезе в президентския кабинет само три минути преди Биано и Томи. И сега стоеше лице в лице с Томи Рина.

— Съжалявам, но в момента не мога да се срещам с никого — заяви Виктория.

— С кого мислиш, че разговаряш? — попита Томи и застрашително се приближи към нея.

— Нямам представа. Не ви познавам. Но ще настоявам да напуснете кабинета ми, инак ще извикам охраната. Приготвям се за среща с нашите акционери и разполагам само с няколко минути, за да прегледам бележките на господин Лейси.

— Аз притежавам акции за един милион долара от тази петролна компания — каза Томи, отвори куфарчето си и й даде удостоверенията.

Тя ги погледна.

— Това са само сто хиляди дяла. В момента акциите вървят под шест долара, което означава, че пазарната стойност на тези удостоверения е само около шестстотин хиляди.