Чарлс Къминг - По-студената война

Половин час по-късно, докато навлизаха в залива на Бююкада, Мосин се качи при него на горната палуба и продължи да му разказва стъпка по стъпка за посещението на Абакус на острова.

- Ричардс го чакаше на кея. Децата му ходят всеки ден на училище в града. Той чакаше и ферибота от Картал, който трябваше да ги докара.

- А междувременно?

На път за Кабаташ Мосин очевидно бе назубрил наизуст доклада от въпросния ден и сега беше готов с всяка подробност.

- Пиха кафе във второто кафене ей там. - Той посочи на юг, по протежение на вълнолома, зад билетните каси, откъдето започваха уличките на градчето. - После минаха на бира, изиграха една табла и отидоха да вземат децата.

- Табла, а?

- Ъхъ.

За Кел всяко нещо вече беше улика, знак, сигнал -или поредната задънена улица. Целият му професионален опит на шпионин му казваше, че изборът на острова е грешка. За какво би й притрябвало на една къртица от ЦРУ да се изолира чак на Бююкада, да използва тайници на място, където лесно можеха да я спипат натясно, да й отрежат пътя за бягство? Дали това не бе още един двоен блъф на СВР, като близостта на „Арада“ до руското консулство? Или може би Кел си въобразяваше улики и схеми, където такива просто липсваха?

Изведнъж, без сам да знае защо, без всякакъв повод, той си припомни един разговор с Рейчъл на вилата отпреди няколко седмици. Двамата си бяха поделили една цигара горе на терасата, загледани към Босфора. Амилия бе извела Джоузефин на разходка. Как бе могъл да го забрави?!

Баща ми имаше приятел, който живееше на Бююкада. Американски журналист.

Дали бе имала предвид Ричардс? И ако бе така, защо му бе казала, че е американец? Кел извади айфона си и написа есемес до Лондон.

Здрасти. Правилно ли съм запомнил, че на Бююкада баща ти имал приятел журналист? Ако не полудявам, би ли се опитала да си спомниш името му? Ричардс ли се казваше? А ако полудявам, би ли забравила този есемес? Разстоянието помежду ни ме кара да си въобразявам разни работи... Т. ххх

Кел последва Мосин по широкия кей под палещото слънце, разпръснало остатъците от дъждовните облаци. Влязоха в тесен безистен с магазинчета, предлагащи пощенски картички и лосион против изгаряне, обиколки с екскурзовод из острова, слънчеви очила и фалшиви моряшки шапки с надпис „Капитан“, извезан със сърма над козирката. Мосин го заведе в кафенето на главната улица и посочи масата, на която бяха седели Абакус и Ричардс за партията си табла, което го подсети, че „обектът“ отишъл до тоалетната и се забавил вътре „поне пет минути“. Това беше достатъчно. Кел се запъти към мъжката тоалетна и започна да се оглежда за тайник - кухина или процеп, където биха могли да се пъхнат свитък документи. Може би някъде наоколо имаше коридор или складче, където Клекнър да се вижда за миг с водещия си офицер или с посредника, колкото да му предаде „продукта“. Но мястото беше крайно неподходящо - оживено, тясно, биещо на очи. Той повдигна капака на казанчето в мъжката кабинка, но само колкото да не се обвинява после, че го е домързяло. По-вероятно бе Клекнър да използваше Ричардс за посредник, а приятелството помежду им - като прикритие за дейността си като къртица.

- Сега накъде? - попита той Мосин. - Покажи ми откъде минахте.

Мосин послушно спря файтон и разведе Кел из острова, следвайки точно маршрута на Абакус при едно от по-ранните му посещения на Бююкада. Кел се почувства леко неловко, притиснат на тясната седалка хълбок до хълбок с начумерения агент, докато ухиленият кочияш подкарваше застарелите си коне, като ги шибаше по хълбоците с тънка пръчка.

Островът беше пренаселен край морето, но почти пуст във вътрешността. Добре поддържани къщи с дворове оформяха карета между широки улици, осеяни със засъхнали конски фъшкии. След половин час на Кел започна да му писва от люлеенето на файтона, от скърцането на ресорите и ритмичното тракане на конските копита. Беше му горещо, а и не научаваше нищо полезно за Клекнър. Той нареди на кочияша да ги върне в центъра на градчето и скочи от файтона пред „Сплендид“ - хотел от времето на Отоманската империя, който се славеше с изгледа си през пролива чак до Истанбул. Мосин се беше уморил и двамата влязоха в бара, за да се разхладят с по една лимонада под вездесъщия портрет на Кемал Ататюрк.

Рейчъл не му бе отговорила. Дали я бе засегнал, споменавайки баща й, или в Лондон ставаше нещо? Кел вече втори ден не беше получавал съобщение от нея и започваше да се презира за бързината, с която бе завладяла изцяло мислите и сърцето му; в живота му на самотник имаше все пак някакво достойнство, което тя е един замах му бе отнела. След като приключеше претърсването на острова, щеше да й позвъни от ферибота за Кабаташ; надяваше се да я предума да се върне в Истанбул за един дълъг уикенд.