Чарлс Къминг - По-студената война

Кел се сети за Робърт Хансен, арестуван от ФБР в един закътан парк на Вашингтон, след като бе поставил секретни документи в тайник под дървено мостче. Провирайки се под една паднала под ъгъл дървена греда, той нареди на Мосин да огледа стаите за всякакви места, които биха могли да послужат за скривалища.

- Най-вероятно ще е нещо, което се слива напълно с фона. Стара ръждясала тенекиена кутия. Дупка в земята. Търси стикери, знаци, оставени върху стените. Възможно е да използва различни места и да ги обозначава за водещия си офицер.

Мосин, все още гол до кръста, изглеждаше приятно развълнуван от поставената му задача.

- Разбира се - каза той, доволен, че най-после му бе отредена някаква по-активна роля. Край на дебненето, на километрите трамбоване, край на писането, на безкрайното чакане нещо да се случи. Отсега нататък щеше да играе във висшата лига. - Ще започна оттук.

- Действай.

В същото време Кел тръгна да търси пряк път към къщата на Ричардс, която Клекнър положително бе използвал за прикритие. Едно питие в градината, самотна разходка с цигара след вечеря, може би дори в три след полунощ, когато оставаше да нощува - и той би могъл да дойде до тук и да се върне за по-малко от минута. Под прикритието на нощта или на гъстата растителност посред бял ден краткото му отсъствие щеше да остане незабелязано.

Когато стигна до източния край на имота, Кел чу детски смях, може би на двайсетина-трийсет метра по-нататък. Сигурно беше някое от децата на Ричардс. Напред се виждаха само преплетени клони на дървета и шубраци, които въпреки жегата и задуха изглеждаха като непроходима английска гора. Кел се покачи върху една от здравите стени и погледва наляво. От едната страна на къщата, успоредно на някогашната врата, имаше тясна пролука в гъсталака. Той тръгна натам по посока на детския смях и откри вита пътека през шубраците, която съединяваше двата имота. Това със сигурност бе пътят на Абакус. Но защо тогава той се бе приближил към съборената къща откъм плажа?

Към детския смях се прибави и глас на жена. Французойка, най-вероятно Маргьорит Ричардс.

Кел замръзна на място. Не можеше да рискува да бъде забелязан от някое от децата или да го подуши куче и да залае. Остана неподвижен няколко минути, после се върна в съборената къща, където го чакаше Мосин.

На по-малко от километър от мястото, където се намираха, Александър Минасян се бе наредил на дългата опашка от пътници, чакащи да слязат от ферибота. След като стъпи на кея, той тръгна на юг към главната улица, мина покрай билетните каси и навлезе в безистена с магазинчета, откъдето някога бе купил на племенника си фалшива моряшка шапка с надпис „Капитан“, избродиран над козирката.

Кодак си бе харесал второто кафене на главната улица като първа спирка по пътя си на острова, където да се отърси от евентуална опашка. От своя страна Минасян предпочиташе един по-голям ресторант, западно от фериботния терминал. Обикновено сядаше на външна маса, поръчваше си питие, понякога и нещо за ядене, после двайсетина минути се правеше, че чете книга, а всъщност наблюдаваше останалите клиенти, търсейки познати лица от другия бряг. Когато се убедеше, че няма заплаха, той плащаше сметката си, оставяше книгата на масата и влизаше в ресторанта - уж за да търси тоалетна, - след което излизаше през задния изход. От там хващаше една от тихите тесни улички зад пристанището и тя го отвеждаше до къщата на Ричардс в западния край на острова, като по пътя, разбира се, той се оглеждаше за нова опашка.

В този хубав летен следобед руснакът избра една от най-външните маси на терасата, поръча си бутилка турска бира, плати на сервитьора предварително и продължи да чете романа, който бе започнал на ферибота. Книгата много му харесваше - беше подарък от любовницата му в Хамбург - и той не без чувство на съжаление я остави на масата, за да си даде вид, че отива до тоалетната, докато всъщност се упъти към изхода за персонала и напусна ресторанта.

Според уговорката с консулството в Истанбул отвън го чакаше велосипед. Минасян го отключи с ключа, който бе получил по-рано същия ден от един колега от СВР в хотел „Пера Палас“, и си направи приятна велосипедна разходка из градчето, минавайки покрай църквите „Агиос Димитриос“ и „Сан Пасифико“, преди да се отправи на запад и надолу по хълма към къщата, в която живееха Матю и Маргьорит Ричардс с двете си малки дечица.

Кел бе прекарал повече от половин час в отместване на каменни плочи и катерене по рушащи се стени; измъкнал бе дори чувала от зебло, натъпкан в цепнатината между една от касите на вратите и стената. Вече си мислеше, че са ги пратили за зелен хайвер. Мосин беше станал толкова раздразнителен - отчасти и заради хапещите насекоми във въздуха, - че след като на няколко пъти напсува „тая шибана жега“, слезе обратно до плажа, за да се натопи в морето и да се по-охлади. Отново и отново Кел се убеждаваше в налудничавостта на самата идея да се използва тайник на малък остров. Без път за бягство. Където лесно можеха да те спипат натясно. Това не беше професионален подход, а чисто самоубийство. Беше готов да се откаже и да последва Мосин на плажа, когато забеляза ръждясала бутилка от пропан-бутан в ъгъла на помещение, което приличаше на изоставена кухня или килер в югоизточния край на къщата.