Чарлс Къминг - По-студената война

Може би , каза си наум Кел, но в папките нямаше нищо, което да подсказва, че Клекнър е проявявал какъвто и да било интерес към имота. Той се запита защо, по дяволите, Мосин не бе споделил по-рано тази информация.

- Да идем на плажа - каза той.

Отвъд дърветата и оттатък водата, на запад от „Кадикьой“ и малко по на север на отсрещния бряг на пролива, едно такси спря пред фериботния терминал, където само преди няколко часа Кел и Мосин бяха чакали кораба на чаша чай.

Александър Минасян, по шорти, тениска и бяла бейзболна шапка „Адидас“, плати на шофьора, прекоси тичешком откритото пространство пред терминала, подмина кафенето и вкара билета си в процепа на турникета точно когато корабната сирена се обади откъм водата, после се метна на борда миг преди фериботът да потегли.

Минасян беше закъснял поради задръстванията по шосето след четири часа сложни маневри за контранаблюдение и знаеше много добре, че изпуснеше ли кораба, щеше да чака поне още три часа, докато следващият хвърли котва на Бююкада. И още два, преди да стане безопасно да отиде до къщата на Троцки, при което щеше да му се наложи или да нощува на острова, или да си вземе посред нощ водно такси обратно за Истанбул. А както знаеше от горчив опит, през нощта морето ставаше особено бурно.

Фериботът се отдели от брега, Минасян срещна погледа на един от членовете на екипажа, кимна му с благодарност и се насочи към редицата пластмасови седалки покрай левия борд. Огледа кея за закъснели пътници, които биха се опитали да се метнат на палубата в последния момент. Дали наблюдаващият екип би рискувал да се разкрие, догонвайки го на кораба? Едва ли. Ако бяха добре организирани, ако имаха хора в „Кадикьой“ или „Картал“, щяха да изпратят някой от агентите си напред на Бююкада, за да го пресрещне в града. Напълно възможно бе и в момента на ферибота да има американски или турски екип. Но те не бяха добре организирани - той знаеше това лично от Кодак. В Истанбул Александър Минасян си оставаше един призрак.

Над водата се разнесе повторна сирена, корабът сигнализира навлизането си в талвега, вливането си в потока от плавателни съдове, които се движеха на юг и на север през пролива. Минасян извади книга с меки корици от джоба на якето си и се зачете, уверен, че и този път ще остане незабелязан, докато прибира продукта от пощенската кутия на Кодак.

Бяха на плажа.

За изненада на Кел, Мосин беше свалил ризата си в жегата, излагайки на показ обилно татуирания си атлетичен торс, с който видимо се гордееше. Зад тях се виждаше фасадата на къщата на семейство Ричардс, частично закрита от висока каменна ограда. От брега навътре в морето се вдаваше бетонен вълнолом, ограждащ малък пристан с една дървена платноходка, привързана без фендери до очуканата метална стълба. На петдесетина метра от двете страни на вълнолома нямаше нищо освен скали - остри, покрити с жилави треви над водата, облепени с раковини отдолу. В далечината, по посока към центъра на града, бреговата линия ставаше по-равна, улеснявайки достъпа до морето.

- Казваш, че Абакус е дошъл тук да плува? - попита Кел.

- Да - отвърна Мосин. - Спусна се надолу по тези стълби, навлезе с плуване навътре в морето, после се върна. Аз го наблюдавах от ей там.

Той посочи пътеката, по която бяха слезли до плажа от шосето. За Мосин едва ли бе представлявало проблем да се скрие в сянката на дърветата и ниските храсталаци.

- И след това отиде към старата къща?

Кел тръгна по стъпките на Клекнър, като се опитваше да се постави на негово място. Защо не бе взел със себе си Ричардс или поне едно от децата, които видимо толкова обичаше, за да му прави компания, докато плува? Защо бе влязъл в морето да се разхлади само за да се върне после в къщата на приятеля си?

Може би просто обича да гледа стари сгради.

Нагоре към полусъборената къща водеше каменно стълбище. От някои стъпала се бяха отчупили големи парчета и Кел трябваше да гледа в краката си, за да не стъпи накриво. Мосин го последва до северната ограда на обраслата в тръни и шубраци градина. От мястото, където се намираха, се виждаше пълната разруха. Покривът на къщата се беше сринал под тежестта си.

От дупки в стените се подаваха стволове на дървета, стаите бяха пълни с дива растителност.

Кел се провря под перголата над отдавна изгнилата дървена веранда и се озова в помещение, голямо колкото звукоизолираната стая на посолството в Анкара. От едната страна непроходим гъсталак закриваше изгледа към морето; от другата в ниската стена имаше пролука, през която проникна в съседната стая. Подът беше покрит с ръждиви тенджери и стъклени бутилки. Ако някой изобщо идваше насам, това едва ли бе често; част от боклука изглеждаше от предишни археологически епохи.