Чарлс Къминг - По-студената война

Кел се приведе напред върху бюрото; вече усещаше в костите си какво се готви да му каже Мосин.

- Познайте къде отива след това, сър.

- Мисля, че знам къде.

- Взема ферибота от Кабаташ.

- За Бююкада?

- Именно.

След пет минути Кел вече беше в таксито. Шофьорът му разреши да запали цигара - „Само свалете прозореца“ - и докато пътуваха, той изпрати есемес на Мосин, който в отговор потвърди, че Клекнър е в Бурса на конференция, организирана от Червения кръст, за кризата със сирийските бежанци. С това поддържаше легендата си, като вероятно щеше да използва случая, за да извърши някоя вербовка. С други думи - нямаше опасност да се натъкнат на него да се разхожда с файтон из Бююкада.

Половин час по-късно двамата седяха в откритото кафене до фериботния терминал на западния бряг на Босфора. Кел бе пристигнал пръв и бе поръчал две чаши чай, за да убият времето, докато чакаха следващия кораб. На тротоара възрастен турчин продаваше печени кестени от количка; вятърът разнасяше миризма на жар от дървени въглища. Кел беше гладен. Над бара в кафенето имаше осветени цветни реклами като в „Макдоналдс“, изобразяващи бъргъри и клуб-сандвичи с различна степен на ядливост. Кел за малко да си поръча нещо, но в този момент по пращящата уредба обявиха пристигането на кораба.

Двамата станаха, Кел допи остатъка от чая си като шотче уиски, горещата течност ощави небцето му, оставяйки вкус на захарен сироп в устата. Тръгнаха към билетните каси, загърбвайки оживения булевард с потоците автомобили, рева на клаксони и жалния вой на спирачки.

Фериботът не беше препълнен. Кел преброи деветнайсет пътници, които се насочваха по кея към рампата за качване. Двама бяха британци - акцентът им беше някъде от западните графства, а останалите - смесица от местни и туристи от други националности. Той се качи на палубата и последва Мосин към една от седалките на предната палуба. Някой от предишните пътници беше повърнал - във въздуха вонеше на стомашен сок, примесен с дезинфектант. Още щом корабът се откъсна от кея, заваля дъжд; тъмни облаци бяха покрили Босфора, водата изглеждаше сива и ледено-студена.

- Ето, някъде тук беше седнал - промърмори Мосин, като се настани на седалката до Кел. - Може дори да е същият кораб. - Наблизо семейство турци ядяха хляб и сирене от кошница с провизии. Мосин, който по къси панталони и футболна фланелка на „Галатасарай“ се сливаше перфектно с тълпата, започна да си припомня подробностите по операцията. - Стив го следеше най-отблизо. Бяха с Агата, правеха се на гаджета. Прия беше горе, забулена с хиджаб. Аз бях седнал ей там - той посочи с пръст телевизионния екран в края на палубата - и гледах мач.

- Какво носеше Абакус?

- Кожена чанта, преметната през рамо. Същата, с която обикновено ходи на работа. Носи я навсякъде със себе си. Държи в нея книгите си, вестници и списания, дезодорант, ако ще излиза някъде вечерта и няма време да си вземе душ в консулството.

И продукт, помисли си Кел. Разузнавателни доклади за водещия си офицер. Флашки. Твърди дискове. Ако Абакус бе оставил нещо в тайник, Кел трябваше да прихване материала, да изпревари водещия офицер.

- Чантата изглеждаше ли с нещо различна от обикновено? По-издута? По-лека?

- Определено беше по-лека. Беше купил бутилка вино, понеже беше канен на вечеря у Ричардс.

- У тях?

-Да.

- И къде се намира това на острова?

- Спокойно, всичко ще ви покажа.

По пътя за острова фериботът спря на четири места. На азиатския бряг останаха десет минути на котва, докато се качи голяма група китайски туристи, които задръстиха средната палуба, с памучните си шапчици и слънчеви очила, посърнали заради лошото време.

Крановете, които разтоварваха контейнери на пристанището, се очертаваха едва-едва в ръмящия дъжд; Кел различи цяла редица чисто нови лилави автобуси, строени на кея. Старата железопътна гара на „Кадикьой“ си беше още там. На Кел гледката му напомняше крайбрежния булевард „Бунд“ в Шанхай, където преди много години бе участвал в операция за изпържване на някакъв африкански търговец на оръжие, дошъл в Китай от Найроби.

Дъждът падаше на талази и плющеше по палубите, когато корабът стигна до устието на Босфора и пое в открито море за двайсетминутното плаване до Киналиада - първия от Принцовите острови. Там дъждът спря и Кел отново излезе навън, на палубата, и запали цигара. В небето над далечните минарета на „Света София“ се изви дъга.