Чарлс Къминг - По-студената война

Откъде идваха у него тези пориви? Защо бе станал такъв? Защо винаги вземаше едни и същи отвратителни решения?

Трамваят спря. В далечината се виждаше минаре. В Истанбул, където и да се намираш, виждаш по някое минаре. Качиха се още пътници, блъсканицата стана непоносима. Непознати. Вонята на сутрешна пот се смесваше с аромата на парфюмираната му кожа. Коктейл. Тремейн се попипа по тила, усети мокротата на косата си, запита се дали най-после не го бяха засекли. Дали го наблюдаваха. Фотографираха. Заснемаха на филм.

Може би точно това искаше всъщност. Да се избави от своя таен живот. От чувството за вина. От срама.

Тази нощ Кел спа не повече от час. На зазоряване усети как Рейчъл изпълзя от леглото и започна да прибира дрехите си от отоманката. Със затворени очи, обърнат с лице към прозореца, той я чу как отиде до тоалетната, откъдето след няколко минути се появи, облечена в черната си рокля, която придаваше на фигурата й форма на пясъчен часовник.

Тя се приближи до леглото и се наведе да го целуне.

- Пътеката на срама - прошепна тя. - Заспивай.

- Моля те, остани.

- Не. Трябва да се прибирам.

Отново се целунаха и Кел я притисна до себе си, но страстта помежду им бе отминала. Тя се изправи и приглади роклята си, помаха му с пръсти и излезе от стаята.

Кел моментално се изправи в леглото. Капаците на прозорците и спуснатите завеси заглушаваха шумовете на града, но той усещаше, че навън Истанбул се събужда, чуваха се шумът на автомобилите и далечният самотен глас на мюезина, призоваващ правоверните на молитва. Рейчъл лесно щеше да си хване такси пред „Лондр“ и до половин час щеше да си бъде у дома, да изкачи на пръсти стълбите покрай стаята на спящата Джоузефин, за да си доспи до обед. Надяваше се единствено да не налети тук на първия етаж на Амилия, връщаща от сутрешното си бягане или пък слязла да си поръча ранна закуска. Тогава наистина щеше да извърви пътеката на срама.

Той дръпна завесите, разтвори капаците на прозорците, отиде в банята и си взе душ, после си поръча закуска в стаята. Малко след шест и трийсет на вратата се почука. Твърде скоро, за да е сервитьор от хотела с яйцата, препечените филийки и кафето му. Рейчъл? Дали не беше забравила нещо?

Само с една кърпа на кръста, той отиде да отвори.

- Томас! Аз съм вече омъжена жена! Я се покрий с нещо!

Беше Елза, ухилена до уши.

- Благодаря за предупреждението - каза й той. -Какво правиш толкова рано?

- Ето това - отвърна тя, като тикна една папка в лицето му. - По това работя, откакто се видяхме. Имах тежка нощ. Амилия помоли да изкопая нещо за Цецилия Шандор. Това е, което открих. Тъжна история, Том, много тъжна. Как мразя любовта да отива на вятъра.

Папката представляваше алманах на скръбта. Имейли от Цецилия до най-близката й приятелка в Будапеща, в които жално оплакваше смъртта на Пол. Телефонни обаждания до някакъв лекар в Дубровник, когото Елза бе успяла да идентифицира като „психотерапевт, специализиран в лечение на травми от преживяна емоционална загуба“. Цецилия бе посещавала интернет сайтове за вдовици и партньори с разбити сърца и се бе регистрирала в онлайн форум на английски език, където обсъждала своята печал и самота със съвършено непознати по целия свят. Записала се бе и в група по йога на остров Лопуд, през два дни ходела на масаж, три пъти седмично на психотерапия. Купувала си книги за душевно здраве и равновесие от „Амазон“, похарчила 2700 долара за двуседмична екскурзия до Малдивите. Четяла трескаво истории за самолетни катастрофи - особено множеството вестникарски статии и коментари в интернет за инцидента с Уолинджър - и затворила ресторанта за цели десет дни, след като научила за смъртта му. Кел с изумление научи, че дори била направила анонимно дарение от 1000 лири във фонд за подпомагане на вдовици на разузнавачи от МИ6.

При по-нататъшните проверки на електронната й поща бе установено, че любовницата на Уолинджър бе отлетяла с „Изиджет“ от Дубровник за „Гетуик“ в деня преди погребението, като имала запазено място в същия влак от Юстън, с който бяха пътували Кел и Амилия. Кел си даде сметка, че са били през един вагон от нея. Цецилия си бе купила билет за връщане с влака до Лондон още същия следобед и имала резервация за полета до Дубровник на другия ден. Най-вероятно бе купила цветята в Престън, отишла бе с такси до фермата, оставила бе букета с картичката в хамбара и се бе върнала на гарата. От един неин имейл до приятелката й в Будапеща - зле преведен от приложението на Гугъл - ставаше ясно, че не бе присъствала на самото погребение.