Чарлс Къминг - По-студената война

Кел остави писмото. Беше прочел достатъчно. В този момент имаше чувството, че не с друго, а с това ще запомни Пол. За него той вече нямаше да е колега шпионин, приятел, баща; щеше завинаги да си остане човекът, допуснал да загуби разсъдъка си по една жена, оставил се на нагона да изтрие всичко останало от съзнанието му. За негово облекчение, Рейчъл се извърна към него и каза шеговито:

-Виждала съм нейна снимка. Напомня на някоя На’ви.

- На’ви? - повтори Кел, като се опитваше да възприеме същия закачлив тон.

- От „Аватар“. Ония двуметрови сини върлини от не знам си коя планета. Беше толкова висока, че приличаше на някакво екзотично дърво. И с фалшиви цици на всичко отгоре.

Кел сгъна писмото и го остави на нощното шкафче.

- Знаеш ли, помня следобеда, когато той й го написа - каза тя. - Обясни ми, че имал да предава доклад. Затова не можел да дойде с мен до Мерибел. Ако знаеш с какво нетърпение бях очаквала да прекараме известно време заедно, понеже до обед беше карал ски с мама и Андрю!

Кел се съмняваше в това. Смяташе, че Рейчъл се самозалъгва, за да натрупа повече злоба към баща си, повече основания да го обвинява.

- Но не, за него работата беше преди всичко. Цяла седмица си бях мислила, че двамата с мама най-после са щастливи. И тя си мислеше така. В миналото бяха имали проблеми, нали знаеш? - Кел кимна. - Спомням си ги как се целуваха, как ходеха по улицата, хванати за ръце. Ей такива едни простички неща, старомодни, като между мъж и жена. - Рейчъл поклати глава и се усмихна. - Но, разбира се, баща ми беше от онези, които могат да се правят на верни съпрузи пред жените и децата си, а следобед да седнат и да пишат ей такива лигавщини до някаква унгарска мръсница, наполовина на годините им.

- Рейчъл...

- Нищо ми няма, не съм ядосана. Повярвай ми, имала съм достатъчно време, за да разбера що за човек е баща ми. Просто се дразня, че както се оказа, онази седмица не е означавала нищо за него, защото през цялото време си е мислил как ще чука проклетата На’ви. Съставял е наум тия лиготии. Писал ги е долу в бара, докато се е преструвал, че съставя шпионски доклад. Намерих още много писма. Може би десетина. Това обаче е единственото, писано от него. Сигурно си забелязал равния, овладян почерк? Никакви грешки, никакви зачерквания. Типично за него, той никога не губеше контрол и обичаше да контролира околните. Всички други са от На’ви. Тя и правописа не знае, неграмотна е, тъпата кучка.

- Значи онази картичка на погребението, с цветята, е била от нея? Изпратила му е лично съобщение, което майка ти не би разгадала, но ти си разпознала почерка?

-Да.

Известно време и двамата мълчаха. В един момент Кел стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, Рейчъл още стоеше до прозореца.

- Ела, легни до мен - повика я той.

Без да каже дума, тя го послуша и отново се сгуши в прегръдките му. Кел знаеше, че разговорът им е приключил. Нагласи будилника на телефона си за осем сутринта и затвори очи, като я милваше по гърба, за да заспи. Стори му се, че вече диша равно, когато тя изведнъж прошепна:

- Прекрасен си.

Кел я целуна по челото.

- Ти също - отвърна той, като си мислеше откога не бе чувал тези думи и откога не ги бе изричал.

На другия ден винаги беше едно и също. Той крачеше по същата тиха уличка. Усещаше погледите на непознати. Колко бързо възторгът му отстъпи място на срам. Мъжете в чайните, жената, която търкаше с парцал плочките на площадката пред къщата си - всички го гледаха. Сякаш всички знаеха точно какво е извършил.

Дъглас Тремейн се качи на трамвая. Беше претъпкан. Отвсякъде го подпираха тела, повечето мъжки. Той се бе измил впоследствие и усещаше кожата си мека, женствена. Знаеше, че ухае на сапун, косата му беше още влажна при яката на ризата. Хората го зяпаха. Непознати. Турци. Един англичанин с кафяви кожени обувки и панталон от мораво рипсено кадифе. И с туидено сако, насред Истанбул. Тремейн обичаше да ходи добре облечен, но сега му се струваше, че пътниците в трамвая го преценяват с критичен поглед.

Той преповтори наум събитията от изминалата нощ. Същата схема. Разговорите бяха започнали да се сливат в съзнанието му, вече не ги различаваше един от друг. Понякога не си спомняше дори къде е бил, какво точно се е случило, дори в кой град. Той познаваше цяла Турция.

Винаги изпитваше усещането, че е загубил контрол, че доброто в него е изпаднало в състояние на безпомощност. Беше нещо, което просто бе длъжен да направи, и докато не го стореше, не бе в състояние да възвърне чувството си за равновесие и самообладание. Душата му не намираше покой. Тремейн възприемаше това като пристрастеност и бе възприел към нея съответното отношение, макар никога да не бе споделял с никого. Никога не бе потърсил помощ, нито бе прибягнал до малодушна изповед.