Чарлс Къминг - По-студената война

- Авиодиспечерът, който е бил дежурен онзи следобед, по време на полета на господин Уолинджър, ще дойде да се срещне с вас довечера в хотела ви.

- В колко?

- Казах му в седем.

- Това е добре. Искам да действаме колкото може по-бързо. Благодаря.

Кел наблюдаваше Адам, който прие благодарността му, кимайки безмълвно. Помня, когато аз бях на твое място, помисли си той. Помня как се чувствах в началото. Не без известна носталгия той си представи живота на Адам в Атина: огромния апартамент, заплащан от Форин Офис; членството в разни нощни клубове; красивите момичета, омагьосани от чара и командировъчните на дипломатическия живот. Млад мъж, чиято кариера тепърва започваше, и то в един от най-страхотните градове на света. Кел пусна плика в чантата си и се надигна от масата. Адам го придружи до близкия безмитен магазин, където се разделиха. Кел си купи бутилка „Макалан“ и стек цигари за Хиос и скоро отново се издигна във въздуха над трептящата повърхност на Средиземно море, проверявайки пощата и съобщенията, които се бяха събрали междувременно на айфона му.

Метка му беше изпратил превода на унгарския текст, който Рейчъл бе видяла написан на картичката.

Скъпи Том,

Винаги ми е приятно да получа вест от теб и, разбира се, за мен беше удоволствие да ти помогна.

И така, какво става с теб? Захванал си се с поезия? Пишеш любовни сонети на маджарски? Сигурно Клеър най-после те е оставила и си се хванал с някое момиче от Будапеща?

Ето какво гласи стихотворението, което си ми изпратил - моля за извинение, ако преводът ми не е „ симпатичен “ като оригинала:

Любов моя, точно днес, на този ден, аз не мога да бъда с теб и сърцето ми е разбито. Тишината никога не е звучала толкова отчаяно. Ти спиш, но аз чувам дишането ти.

Наистина е много трогателно. Много тъжно. Питам се кой ли го е написал. Бих желал да се запозная с него.

Разбира се, ако имаш някога път насам, Том, трябва да се видим. Надявам се, че си доволен от живота. Винаги си добре дошъл в Солнок. Напоследък аз рядко отскачам до Лондон.

С най-добри пожелания,

Тамаш

Кел изключи телефона и се загледа през прозореца към редките неподвижни облаци, които се стелеха под самолета. Сега знаеше на какво е реагирала толкова болезнено Рейчъл: на това страстно послание от някоя опечалена любовница на Уолинджър. Но дали Рейчъл знаеше унгарски, или просто бе разпознала почерка на жената? Нямаше как да знае това.

Самолетът се приземи на малко, но удобно летище с една-единствена писта на източния бряг на остров Хиос. Кел различи кулата, видя брадатия тип с униформа на механик, който поправяше спукана гума на една тойота лендкрузър до стоянката за самолети, направи снимки на хеликоптера и частния реактивен самолет, паркирани от двете страни на един Бомбардие Q400 на „Олимпик Еър“. Уолинджър сигурно се бе отлепил от пистата само на няколкостотин метра от тук и още с издигането си бе направил остър завой по посока Измир. След броени минути чесната бе навлязла в турското въздушно пространство и около час по-късно се бе разбила в планините, югозападно от Кютахия.

Местните шофьори на таксита стачкуваха и Кел беше благодарен, че от посолството му бяха наели кола, с която измина няколкото километра на юг до градчето Карфас по тихия път между цитрусови горички и запуснати вили с високи каменни огради. Хотел „Голдън Сандс“ беше разположен по средата на еднокилометровия плаж, от който през тесния пролив се виждаше турският бряг. Кел разопакова багажа си, взе си душ и се преоблече с чисти дрехи. Докато очакваше срещата си в бара на хотела пред чаша турска бира, измъчван от неудържимо желание да запали цигара въпреки забраната за пушене, той размишляваше до каква степен се бяха променили нещата около него.

Само преди двайсет и четири часа той ядеше сандвич с риба тон в претъпкания влак от Престън. А сега беше сам на този гръцки остров, представяше се за застраховател и чакаше среща в бара на притихналия извън сезона хотел. Ето че се върна в играта, каза си той. Нали това искаше? Но приятната възбуда го бе напуснала. Спомни си усещането, което бе изпитал при кацането си в Ница преди около две години, с указания от върховните жреци на „Воксхол Крос“ да открие Амилия на всяка цена. В този случай си бе припомнил триковете на професията, бе влязъл в ритъм, както човек си възстановява движенията при каране на колело. Сега обаче изпитваше единствено страх, че ще разкрие истината за смъртта на своя приятел. Това едва ли щеше да се окаже пилотска грешка. Едва ли бе и повреда на двигателя. Беше си заговор и прикриване на следи.