Чарлс Къминг - По-студената война

Отначало Кел си помисли, че го е видяла, докато задигаше картичката. После си даде сметка по изражението на лицето й, че го пита за живота му изобщо.

- В какъв смисъл? Сега? В Лондон?

- В последно време.

- Честен отговор ли очакваш?

-Да, разбира се.

- Теглил съм една... на всичко.

Амилия не реагира на грубата откровеност на отговора му. Обикновено при такива обстоятелства би повдигнала вежди и би изкривила уста в престорено неодобрение. Но днес беше в мрачно настроение, сякаш току-що бе намерила решението на проблем, който я бе мъчил с години.

- Да разбирам ли, че през следващите няколко седмици не си зает с нищо?

Кел усети внезапен прилив на оптимизъм, сякаш ей сега щеше да му излезе късметът. Само задай верния въпрос, подкани я той наум, и веднага се връщам в играта. Погледна към долината, насечена от древни каменни огради, между които се виждаха стада овце, дребни като мравки в далечината. Спомни си за дългите следобеди, през които си бе припомнял арабския във Факултета по ориенталистика на Лондонския университет; празниците, които бе прекарал сам в Лисабон или Бейрут; курса по ирландска поезия на двайсети век, в който се бе записал - само и само за да запълни някак времето, което сега имаше в изобилие.

- Имам една задача за теб - каза тя. - Трябваше да я спомена по-рано, но беше някак си неудобно преди погребението.

Кел чу скърцането на чакъла под нечии подметки. Някой се приближаваше към тях по алеята за коли. Надяваше се да чуе офертата й, преди въпросният човек да ги е прекъснал по средата на разговора. И преди Амилия да е променила решението си.

- Каква задача?

- Би ли прескочил до Хиос вместо мен? И до Турция? За да разбереш какви ги е вършил Пол преди смъртта си.

- Ти не знаеш ли какво е правил там?

Амилия вдигна рамене.

- Не всичко. В личен план човек никога не знае.

Кел сведе поглед към влажната земя и вдигна рамене; беше права. Бе прекарал почти цялата си кариера, прониквайки в личното пространство на други хора, но можеше ли да каже със сигурност, че знае какво се случва в мислите им, в емоциите им, какво мотивира дори най-близките до него?

- Пол не е имал оперативни причини да бъде в Хиос - продължи Амилия. - Джоузефин мисли, че е бил по работа, но нашите хора не са знаели, че ще ходи там.

Кел допускаше, че с оглед на репутацията и цялата досегашна кариера на Уолинджър Амилия подозираше очевидното: бил е на острова с жена, като е внимавал да прикрие следите си.

- Ще кажа в Анкара, че отиваш. Червен килим, достъп навсякъде. Също и в Истанбул. Ще ти отворят всички папки, които те интересуват.

Кел се почувства като човек, който дълго време е подозирал, че умира от тежка болест, и изведнъж са му съобщили, че е напълно здрав. Бе чакал от месеци този момент.

- Мога да го направя - каза той.

- Ти и сега получаваш пълна заплата, нали? Възстановихме ти я още след Франция. - Въпросът беше чисто риторичен. - Ще ти осигурят шофьор, всичко, каквото ти е необходимо. Ако се наложи, ще ти създадем и фалшива самоличност, докато си там.

- А дали ще се наложи?

Кел имаше усещането, че Амилия не му казва най-важното. В какво ли щеше да се забърка?

- Едва ли - каза тя, но следващата й забележка само потвърди подозрението му, че работата не е съвсем чиста. - Само се пази от янките.

- Какво ще рече това?

- Ще видиш. Там сега нещата са деликатни.

Кел усети ясно напрежението в гласа й.

- Какво не ми казваш? - попита той.

- Просто разбери какво е станало - отвърна припряно тя, после го хвана за китката с облечената си в ръкавица длан и го стисна силно, сякаш спираше кръвоизлив от отворена рана. Очите й го гледаха втренчено няколко секунди, после тя отмести поглед към опечалените, които се изнизваха бавно от хамбара. - Защо Пол е бил на Хиос? - извика тя и във въпроса й Кел усети пронизваща болка и безсилен гняв, гнева на една властна жена, неуспяла да опази мъжа, когото вероятно все още обичаше. - Защо е трябвало да умре?

За момент Кел си помисли, че този път самообладанието й е на път да я напусне. Той улови ръката й и я стисна на свой ред, за да я успокои като приятел. Но междувременно тя се бе окопитила и бе възвърнала увереността си. Прекъсна го още преди да бе успял да каже нещо.

- Искам от теб нещо съвсем просто - каза тя. - Разбери защо сме тук, всички ние.

В рамките на един час Кел си бе опаковал багажа, освободил бе стаята в хотела и бе отменил резервацията си за „L’Enclume “. В седем вече беше на гарата в Престън и тичаше към перона, откъдето щеше да се прехвърли на вечерния влак за Юстън. Амилия се бе върнала в Лондон с колата на Саймън Хейнс, след като бе позвънила на бюрата в Атина и Анкара с указания за пътуването на Кел. Той си купи сандвич с риба тон и пакетче чипс от павилиончето на перона, във влака ги прокара с два кена „Стела Артоа“ от вагон-бюфета и довърши „Предчувствие за край“. Нито един колега, нито един познат от тайните служби не се престраши да седне до него. Във вагоните пътуваха шпиони от пет континента, всеки забил нос в книгата, в лаптопа или в деколтето на съпругата си, но никой не рискува да бъде видян на публично място със Свидетеля X.