Чарлс Къминг - По-студената война

Към единайсет Кел си беше вече у дома. Той се досещаше защо Амилия бе избрала тъкмо него за тази важна мисия. Все пак по коридорите на „Воксхол Крос“ бродеха десетки способни агенти и всеки един от тях би подскочил при възможността да разрови до дъно мистериозната смърт на Уолинджър. Но Кел беше сред двамата, най-много трима доверени подчинени на Амилия, които знаеха за дългогодишната й връзка с Пол. В службата се намекваше, че Шефката е изневерявала на Джайлс през цялото време на брака им; че е имала връзка с някакъв американски бизнесмен. Но в огромното си мнозинство хората на „Воксхол Крос“ вярваха, че отношенията й с Уолинджър са чисто професионални. Всяко по-сериозно разследване на личния му живот положително би извадило на показ неопровержими доказателства за тяхната връзка. Амилия не можеше да си позволи в досието й да пише, че е имала извънбрачна авантюра, затова разчиташе на Кел да постъпи дискретно с всичката информация, до която се добереше.

Преди да си легне, той пренареди багажа си, извади паспорта, с който пътуваше под собственото си име, и изпрати снимката с текста на унгарски език на своя стар приятел от Националната служба за сигурност Тамаш Метка, който междувременно се бе пенсионирал и се прехранваше като съдържател на бар в Солнок. В седем на другата сутрин Кел вече беше в таксито за „Гетуик“, където го очакваше цялата мизерия на пътуването със самолет през двайсет и първи век: безкрайните опашки от раздразнителни пътници, фарсът с опаковането на течности в найлонови торбички, напълно безсмисленото сваляне на обувките и колана.

Пет часа по-късно самолетът му кацна в Атина - люлка на цивилизацията, епицентър на световната задлъжнялост. Контактът му - служител от разузнаването, отскоро разпределен в тукашното бюро - го очакваше в кафенето към салона за пристигащи, след като бе получил указания от Амилия да му изработи фалшива самоличност за Хиос. Младият мъж, който му се представи като Адам, очевидно бе работил цяла нощ върху легендата му; очите му бяха кръвясали от безсъние, кожата под наболата му брада беше изрината, сякаш имаше екзема. На масата пред него имаше чаша черно кафе, нахапан сандвич с неопределимо съдържание, както и жълт подплатен плик с надраскана отпред печатна буква „X“. Беше с ватирана риза с емблемата на „Грийнпийс“ и черна бейзболна шапка, по която Кел да го разпознае.

- Как беше полетът?

- Добре, благодаря - отвърна Кел, докато се здрависваха, после седна до него.

Двамата размениха още малко любезности, след което Кел прибра плика в багажа си. Вече бе минал през граничен контрол и опасността да бъде заловен с две самоличности беше до голяма степен отминала.

- Тук сте по работа. Следовател сте към застрахователната компания „Скотиш Уидоус“ и сте дошли, за да съставите предварителния доклад за катастрофата на Уолинджър. Името ви е Крие Хардуик. - Адам говореше тихо, методично, сякаш бе репетирал онова, което имаше да каже. - Наел съм ви стая в хотел „Голдън Сандс“ в Карфас, на около десет минути южно от град Хиос. „Чандрис“ беше пълен.

- "Чандрис"?

- Там отсядат всички командировани. Най-добрият хотел в града.

- Смяташ, че Уолинджър би отседнал там под чуждо име?

- Възможно е, сър.

Вече година и нещо Кел не помнеше колега да се бе обръщал към него на „сър“. Беше започнал да забравя собствения си статут, сериозните постижения в дългата си кариера. Адам едва ли имаше повече от двайсет и седем-осем години. Срещата с разузнавач от калибъра на Кел вероятно беше истинско събитие в живота му. Положително се надяваше да направи добро впечатление, особено предвид близките отношения на Кел с Шефката.

- Уредил съм ви кола под наем, ще я вземете още от летището. Предплатена е за три дни. Бюрото на компанията е непосредствено отвън пред терминала. Имате няколко кредитни карти на името Хардуик, с обичайния код. Разбира се, имате и паспорт, и шофьорска книжка, визитки. Боя се, че единствената ваша снимка, с която разполагахме, не изглежда чак толкова актуална, сър.

Кел не се обиди. Знаеше за коя снимка става въпрос. Беше правена на „Воксхол Крос“, в една стая без прозорци, на 9 септември 2001 г. На нея косата му беше по-късо подстригана, по-слабо посивяла на слепоочията, малко преди животът му да се промени веднъж завинаги. Едва ли имаше шпионин на планетата, който да не се бе състарил поне с двайсет години оттогава.

- Сигурен съм, че ще свърши работа - каза той.

Адам погледна към тавана и примигна напрегнато няколко пъти, сякаш се опитваше да си спомни последната точка от един наизустен списък със задачи.