Чарлс Къминг - По-студената война

- Ще се справиш - каза той. - Късмет е последното, от което имаш нужда.

Беше прав, разбира се. Малко след три, когато събралото се множество стана на крака, за да посрещне Джоузефин Уолинджър, Амилия вече бе възприела достойната поза на лидер и директор - поза, която с нищо не издаваше, че мъжът, за чието изпращане бяха дошли над триста опечалени, е бил за нея нещо повече от уважаван колега. От своя страна Кел се чувстваше странно далече от църковната служба, сякаш тя изобщо не го засягаше. Пееше псалмите, изслуша чинно проповедта, кимаше на съответните места от заупокойното слово на енорийския свещеник, който с подобаващо обтекаеми фрази възхваляваше добродетелите на този „скромен мъж“, „служил вярно на родината“. Но все някак не можеше да се концентрира.

Докато крачеше към мястото на гроба, той чу сред тълпата една-единствена дума - „Хамаршелд“ - и веднага разбра, че конспиративните теории набираха скорост. Даг Хамаршелд беше швед, генерален секретар на ООН, загинал в самолетна катастрофа през 1961 г. на път за подписване на мирната сделка, която би предотвратила гражданската война в Конго. Самолетът му DC6 се бе разбил в джунглите на някогашна Родезия. Твърдеше се, че бил свален от наемници; имаше и такива, които вярваха, че зад инцидента стояли британските служби в съглашателство с ЦРУ и южноафриканското разузнаване. Още откакто чу новината в неделя, Кел не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че смъртта на Уолинджър не е случайна, че в нея са замесени тъмни сили. Самият той не можеше да обясни защо смята така; знаеше само че Уолинджър се бе славил като изключително дисциплиниран пилот, педантичен до параноя с предполетните проверки на машината, а сега прошепнатото име на Хамаршелд затвърди подозренията му. Оглеждайки незапомнящите се физиономии на шпиони, пръснати сред множеството - призраци от отминали епохи, участвали в десетки секретни операции под шапките на най-различни служби, - Кел си каза, че със сигурност някой от събралите се в този църковен двор знаеше защо самолетът на Уолинджър бе паднал от небето.

Опечалените се подредиха в неправилен правоъгълник около гроба, бяха може би двеста мъже и жени, в десет редици, сред които Кел различи хора от ЦРУ, от канадските тайни служби, трима от МОСАД, както и колеги от Египет, Йордания и Турция. Докато енорийският свещеник четеше напевно заупокойната молитва, Кел се питаше под обвивката на секретност, която някак естествено се образуваше около един шпионин като корички около отворена рана: какъв ли грях бе сторил Уолинджър, какви ли предателства бе разкрил, за да си докара смъртта? Дали бе притиснал твърде силно Сирия или Иран? Дали не бе разкрил операция на СВР в Истанбул? И защо точно в Гърция, защо точно на Хиос? Може би все пак официалната версия щеше да се окаже вярна: механична повреда в машината. И все пак Кел не можеше да се отърси от усещането, че приятелят му бе станал жертва на предумишлено убийство: не беше извън сферите на възможното самолетът му да е бил свален с ракета или нещо такова. Докато ковчегът с останките на Уолинджър се спускаше надолу в земята, той хвърли крадешком поглед вдясно и видя Амилия да попива сълзите от очите си. Дори Саймън Хейнс имаше вид на съсипан от скръб.

Притворил очи, за пръв път от месеци насам Кел се улови, че се моли наум. Устните му мърдаха беззвучно. Той се сепна, извърна се и тръгна обратно към църквата, като се питаше дали опечалените на някое погребение на колега от британските тайни служби след двайсет години щяха да произнасят шепнешком името „Уолинджър“ като синоним на убийство със заличени следи.

След по-малко от час опечалените се отправиха към фермата на Уолинджър, където един хамбар близо до главната къща беше подготвен за бдението. Импровизираните дървени маси бяха отрупани със сладкиши и сандвичи от триъгълни филийки хляб с изрязани кори. На страничните масички имаше бутилки вино и уиски, а две жени от селото поднасяха чай и кафе на обветрените ветерани от трансатлантическото шпионско братство. Кел бе посрещнат със смесица от радост и съжаление от бившите си колеги, повечето от които бяха твърде предпазливи егоисти, за да засвидетелстват искрената си подкрепа на претърпелия фиаско „Свидетел X“. Други бяха чули за развода на Кел и полагаха съчувствено ръка върху рамото му, сякаш бе претърпял кой знае каква загуба или му бяха открили рядка и нелечима болест. Той не им се сърдеше. Какво друго можеха да му кажат при такива обстоятелства?