Чарлс Къминг - По-студената война

- Амилия!

Тръскот се бе дръпнал от бара и носеше неуверено малката си бира в ръка; приличаше на студент първокурсник, който тепърва се учи да пие. Кел се запита дали си струва да крие презрението си към човека, който бе провалил кариерата му, но се насили да му се усмихне, главно от уважение към тъжния повод, който ги бе събрал. Амилия, за която фалшивите изблици на привързаност и лоялност бяха нещо толкова естествено, колкото и дишането, стана от стола си и сърдечно раздруса ръката на Тръскот. Ако някой ги гледаше отстрани, сигурно би си помислил, че и двамата с Кел страшно се радват да го видят.

- Не знаех, че и ти ще дойдеш, Джордж. От Бон ли долетя?

- От Берлин всъщност - отвърна Тръскот, лукаво намеквайки за неимоверната важност на задълженията си в тайнствената германска държава. - А ти как я караш, Том?

Кел забеляза как колелцата в безскрупулния страхлив мозък на Тръскот се завъртяха трескаво при задаването на въпроса; припомни си коварната, неизтощимо пробивна личност, с която се бе борил до пълно изтощение през последните месеци на кариерата си. Мислите на Тръскот бяха лесни за разчитане, като онези мехурчета от комиксите, които едва ли не се появяваха в действителност над тесния му белезникав череп. Какво прави Кел в компанията на Левин? Дали отново не го е взела под крилото си? Дали Свидетелят X е получил опрощение?

Кел забеляза пристъпа на паника в празната и проклета душа на Джордж Тръскот, животинския му страх, че Амилия ще повиши него, Кел, в длъжност Анкара/1, оставяйки него, Тръскот, да кисне в бонското блато, и то тъкмо сега, когато Студената война беше отдавна погребана, една останка от миналото на фона на възраждащите се взаимоотношения с Азия и Арабската пролет.

- О, виж! И Саймън е тук!

Амилия бе забелязала Хейнс, който тъкмо излизаше от мъжката тоалетна. По лицето на предшественика й се изписа лъчезарна усмивка, която тутакси помръкна, когато видя Кел и Тръскот на такова близко разстояние един от друг. Амилия му позволи да я целуне по двете бузи, след което проследи с поглед неловката сцена на подновяването на стари познанства между мъжете шпиони. Кел слушаше с едно ухо баналностите, с които го поздрави Хейнс. Да, наистина много жалко за Пол. Не, Кел още не си бе намерил работа в частния сектор. Наистина беше много неприятно, че следствието не бе стигнало доникъде. Не след дълго Хейнс повлече крака към местната църква, а Тръскот заприпка след него, сякаш още хранеше надежди, че бившият началник на Службата може по някакъв начин да повлияе на кариерата му.

- Саймън искаше да произнесе надгробното слово за Пол - каза Амилия и се огледа в близкото огледало, докато обличаше палтото си. Двамата бяха омели пайовете си с пилешко и си бяха поделили сметката. -Той не мислеше, че това би могло да бъде проблем. Трябваше да го спра.

Откакто бе произведен в рицарско звание от принц Чарлс миналата есен, Хейнс се бе появявал на Литературния фестивал на „Сънди Таймс“, правил бе изказвания за разузнаването пред Кралското географско дружество, ентусиазирано бе споделял музикалните си вкусове в социалните мрежи. Може да се каже, че той бе първият бивш ръководител на британското разузнаване, който активно извличаше ползи - материални и като средство за печелене на популярност - от шпионската си кариера. Една надгробна реч от неговата уста би разкрила Пол Уолинджър като шпионин пред множеството негови близки и приятели, събрали се в Картмел да го изпратят с убедеността, че покойникът е бил дипломат от кариерата или дори земевладелец.

- Лош навик от Службите за сигурност - продължи Амилия. На шията си имаше златно колие и сега вдигна ръка, за да пипне верижката. - Скоро и мемоари ще започнем да пишем. А къде отиде дискретността ? Не можа ли Саймън просто да си намери едно местенце в „Бритиш Петролиъм“ като останалите?

Кел се ухили, докато си мислеше дали думите на Амилия не са предупреждение към самия него: Да не се раздрънкаш за Свидетеля X! Тя би трябвало да го познава достатъчно добре, за да е сигурна, че никога не би предал службата, камо ли нейното доверие.

- Готова ли си? - попита я той.

Кел си бе поръчал чаша риоха, която сега допи набързо, хвърляйки на масата няколко монети за бакшиш. Амилия срещна погледа му и за един кратък миг усети уязвимостта си пред онова, което предстоеше. Когато излязоха навън, под лазурното следобедно небе, тя го стисна леко за ръката и прошепна:

- Пожелай ми късмет.