Чарлс Къминг - По-студената война

Цветята от ковчега на Уолинджър бяха прибрани и поставени във вази в единия край на хамбара. Кел пушеше цигара отвън, когато забеляза сина и дъщерята на Уолинджър - Андрю и Рейчъл, - които, наведени над букетите, четяха съболезнователните картички и коментираха по-интересните послания. На двайсет и осем, Андрю бе по-младият от двамата и според слуховете работеше в Москва като банкер. Кел не бе виждал Рейчъл може би повече от петнайсет години и беше впечатлен от сдържаното достойнство, с което подкрепяше майка си край гроба. Андрю плачеше безутешно за баща си, докато Джоузефин гледаше с невиждащи очи зейналата черна яма, застинала като истукан - Кел си бе казал, че вероятно е упоена. А през цялото това време Рейчъл бе запазила необичайно спокойствие, сякаш само тя знаеше някаква тайна, която даваше покой на душата й.

Вече беше допушил цигарата си и разтриваше фаса с обувка в земята, давайки ухо на някаква смешна историйка за вятърни турбини, която разказваше местен фермер, когато видя, че Рейчъл се наведе и вдигна една от картичките, привързана за малко букетче цветя в единия край на хамбара. Беше сама, на няколко метра от Андрю, и Кел виждаше ясно лицето й. Той забеляза как тъмните й очи се присвиха, докато четеше картичката. Лицето й почервеня от внезапен прилив на гняв.

Онова, което последва, го изуми. Рейчъл се наведе и бръсна с ръка букетчето, което отхвръкна встрани, докато се спря в белосаната стена на хамбара. После пъхна картичката в джоба си и се върна при Андрю. Двамата не размениха и дума. Рейчъл сякаш не искаше да замесва брат си в онова, което току-що бе открила. Малко по-късно тя се обърна и отиде при дървените маси, където я пресрещна жена на средна възраст с черна шапка. Доколкото можеше да прецени, Кел беше единственият, забелязал случилото се.

В хамбара беше горещо и не след дълго Рейчъл свали палтото си и го преметна през облегалката на един стол. Тя почти през цялото време разговаряше с гостите, които се спираха при нея, за да й поднесат съболезнованията си. В един момент избухна в смях и всички мъже в помещението се извърнаха като един, за да я погледнат. Рейчъл се славеше с красотата и ума си; Кел бе ставал свидетел на разговори между колеги, които точеха лиги по нея. Но тя се оказа различна от онова, което си бе представял; в цялото й държание, в достойнството, което излъчваше, в решителния жест, с който бе захвърлила букетчето, в завидното й умение да овладява емоциите си имаше нещо, което Кел намираше за твърде интригуващо.

След време, улисана в разговори, тя се озова в противоположния ъгъл на хамбара, поне на петнайсетина метра от палтото си. Кел, понесъл чиния със сандвичи и чаша кока-кола, се спря до стола и положи собствения си балтон до него. Междувременно бръкна във външния джоб и измъкна картичката.

Огледа се. Рейчъл не го бе видяла. Разговаряше оживено с група хора, с гръб към стола. Кел излезе забързано навън, пресече алеята за коли и влезе в къщата на семейство Уолинджър. Във вестибюла се мотаеха няколко души - гости, търсещи тоалетната, и сервитьори, пренасящи табли с храна към хамбара. Кел ги заобиколи и тръгна по стълбите към горния етаж.

Вратата на тоалетната беше заключена. Трябваше да намери място, където нямаше да го безпокоят. В една от стаите видя налепени по стените плакати на рок групи. Беше спалнята на Андрю. На стената над дървеното бюро имаше рамкирани снимки от следването му в Итън, по лавиците бяха наредени купи и други спортни сувенири. Кел затвори вратата зад себе си. Извади картичката от джоба си и я разгърна.

Текстът вътре беше на източноевропейски език, който Кел предположи, че е унгарски. Самата картичка беше малка, от бял гланцов картон, с едно-единствено синьо цвете в горния десен ъгъл.

Szerelmem. Szivem darabokban, mert nem tudok Veled

lenni soha mar. Olyan fajo a csend amiota elmentel,

hogy meg hallom a lelegzeted, amikor almodban

neztelek.

Дали Рейчъл бе разбрала написаното? Кел постави картичката върху леглото и извади айфона си. Засне текста, излезе от стаята и се върна в хамбара.

Рейчъл не се виждаше наблизо. Кел вдигна балтона си от облегалката на стола и с ловко движение на ръката върна картичката в джоба на палтото й. Бе я задържал в себе си не повече от пет минути. Когато се обърна, видя, че Рейчъл бе влязла в хамбара и отиваше право към майка си. Той излезе навън, за да запали цигара.

Амилия беше застанала сама пред къщата; имаше вид, сякаш си бе тръгнала от парти и чака такси.

- Какво става с теб? - попита го тя.