Чарлс Къминг - По-студената война

- Разбира се.

Гласът на Адам звучеше, сякаш се бе събудил от следобеден сън. Кел го чу как се чеше, после отваря някакви чекмеджета, търсейки писалка, някъде наблизо лаеше куче.

- С име като Христидис най-вероятно ще фигурира в телефонния указател на Гърция, но виж дали не е местен жител.

- Дадено.

- Има ли обратни указатели за Хиос? С които по номера можеш да откриеш абоната?

- Сигурен съм, че ще измислим нещо.

Кел продиктува номера, накара Адам да го повтори, за да се убеди, че го е записал правилно, и с това задачите му за деня приключиха. След като изгледа главните новини по Си Ен Ен, той отиде да хапне лаврак със зелена салата в едно ресторантче на път за плажа. От терасата, обляна в лунна светлина, се виждаха далечните светлини на турския бряг, които примигваха като лампички на самолетна писта.

В десет, допушвайки цигарата си край мократа от прилива плажна ивица, Кел усети как телефонът в джоба му потрепна. Адам му бе изпратил текстово съобщение.

Все още работя по Я. X. Номерът е на агенция за имоти под наем. „ВиласАнгелис", ул. „Катаника" 119,

до пристанището. Собственикът се казва Николас Делфас.

Александър Минасян, резидентът на СВР в Киев, служителят от Трета главна дирекция, който с вербуването на Кодак се бе превърнал в легенда по коридорите на Ясенево, идваше в Турция като призрак. Понякога със самолет, понякога с кола или камион през България. В един случай бе взел влак през границата до Одрин. Всеки път под различен псевдоним, всеки път с различен паспорт. На три пъти, докато траеше операция „Кодак“, Минасян бе пътувал с кораб от Одеса - любимият му начин да стигне до Турция, - като за срещите си с обекта бе наемал стая в истанбулския "Чираан Палас Кемпински“. На чаша ледено бяло вино от долината на Лоара двамата разговаряха за политическите и моралните ползи от работата на Кодак. Показвайки от самото начало добри инстинкти, обектът твърдо отказваше да се среща на турска територия с необявени служители на СВР, с посредници и изобщо с лица без официална дипломатическа акредитация. Единственият, с когото Кодак бе съгласен да комуникира, беше Минасян, когото той познаваше просто като „Карл“.

Уговорката им беше пределно проста. Всеки път когато имаше продукт за предаване, Кодак се явяваше в някое от двете кафенета, едното в Анкара, другото в Истанбул, и даваше уречения знак. Служител на посолството забелязваше знака и незабавно изпращаше телеграма в Киев. По причини, които Минасян бе разбрал и приел от самото начало, Кодак не смяташе за нужно да предоставя всяка информация, която достигаше до бюрото му. Продуктът, който подаваше на СВР, винаги беше „специална селекция“ (по думите на Кодак - един израз, който Минасян хареса) и обикновено от най-високо качество.

„Не ми е интересно да ви захранвам с прогнозни бюджетни стойности, инвестиционни цели, разходи за енергийни източници и други подобни гадателства -казваше той. - С тях най-лесно могат да ме спипат. Онова, което подбера да ви подам, когато и както го подбера, ще бъдат твърди факти, действителни данни, обикновено изискващи много високо равнище на допуск.“

В Истанбул имаше два тайника, в които им пускаше пратките. Единият беше в мъжката тоалетна на посещаван от туристи ресторант в „Султанахмет“, собственост на бивш офицер от КГБ, отдавна пенсиониран и женен за туркиня, която му беше родила двама синове. Казанчето във втората от двете неотдавна ремонтирани кабинки, несвързано изобщо с водопровода, беше идеалното място за оставяне на флашки, сидита или документи на хартиен носител - каквото Кодак сметнеше за нужно да им подаде.

Вторият тайник се намираше сред развалините на една запусната стара къща - за която се говореше, че някога била принадлежала на Лев Троцки - на северния бряг на остров Бююкада, в Мраморно море. Това беше предпочитаното от Кодак място; на острова в съседство с къщата живееше негов приятел журналист, така че всякакви пътувания до Бююкада можеха да бъдат оправдани с желанието на двамата да се видят. Неотдавна Кодак се бе изказал не твърде одобрително за тоалетното казанче - макар, разбира се, то да беше основно почистено и дезинфекцирано при ремонта на тоалетните; оплакал се бе, че всеки път когато вдигал капака, за да пъхне нещо вътре, се чувствал едва ли не „като Майкъл Корлеоне, преди да гръмне онзи тип в ресторанта“. Минасян бе обещал да уреди и трети тайник, макар че Кодак все повече се привързваше към пощенската кутия на Бююкада, скрита сред развалините на онази стара къща, защитена от дъжд и гризачи.