Чарлс Къминг - По-студената война

Тъкмо към тази пощенска кутия се беше запътил сега Минасян, макар отиването му до нея както винаги да беше шестчасов спектакъл на маневри по контранаблюдение, включващи две преобличания, пет различни таксита, два ферибота (единия на север до Истиние, другия на юг до Бостанджъ), както и общо пет километра, извървени пеша в „Бешикташ“ и „Бейоглу“. Едва когато се убеди, че няма опашка, Минасян се качи на частната яхта в Маринтюрк за краткото пътуване до Бююкада.

Дори на острова той не преставаше да се оглежда. Възможно беше - било турското разузнаване, било американците - да са му поставили засада на Бююкада и да го спипат, докато крачи (на острова не се допускаха никакви превозни средства освен конски каруци и велосипеди) към местоназначението. По тази причина той извърши втората си дегизировка в един ресторант близо до фериботния терминал, откъдето се измъкна през задния вход. След като обиколи веднъж острова с каручка, той нареди на каруцаря да го закара на триста метра от къщата на Троцки, като последната отсечка измина пеша.

През рамото си беше преметнал кожена чанта, в която си носеше дрехи за преобличане, бански и плажна хавлия. През топлите летни месеци Минасян обичаше да поплува в морето, преди да прибере продукта от тайника. Беше готов на всичко, с което да затвърди легендата си на безгрижен турист. Днес обаче държеше да се върне с ферибота, за да вечеря с една своя позната в „Бебек“. За целта той се запъти направо към мястото, огледа се, за да се убеди, че е сам, и извади съдържанието на тайника, което бе оставено там предишния ден.

Хартията беше нагъната и защитена от природните стихии с прозрачен найлонов джоб, пристегнат с ластик. Това беше обичайна практика. Минасян разви пакета и незабавно преснима съдържанието. За негова изненада, вътре имаше само едно съобщение.

LVa/UKSIS Техеран (ядрени) Масуд Могадам

Кодово име: Айнщайн

Офисът на „Вилас Ангелис“ се намираше над малък семеен ресторант до пристанището на Хиос. Кел се изкачи по външното стълбище и почука на вратата от плътно, дополовина матирано стъкло. През прозрачната му част се виждаше осветено от луминесцентни тръби помещение. Зад бюрото в дъното седеше жена с пищен бюст, на възраст някъде към четирийсет. Жената вдигна глава и присви очи, после лицето й се разтегна в приветлива усмивка, тя скочи, изтича до вратата и го покани да влезе с многословни любезности.

- Здравейте, господине, здравейте, здравейте - занарежда тя, правилно отгатнала, че Кел е чужденец и не знае и дума гръцки. Беше с пъстра басмена рокля и сини еспадрили, разтегнати до пръсване от подутите й крака. - Заповядайте, седнете. Какво ще обичате?

Кел се ръкува с жената и седна на дървения стол срещу бюрото й. Казваше се Мариана. На ръст беше колкото диспенсъра за вода, до който бе застанала. За тапет на компютъра си бе поставила снимка на възрастна двойка; Кел си каза, че сигурно са майка й и баща й. Върху бюрото не се виждаха снимки на съпруг или приятел, само един портрет на дете по къси панталонки - неин племенник?, - застанало между двамата си родители. На ръката си не носеше брачна халка.

- Казвам се Крис Хардуик - започна Кел, като й подаде визитката си. - Следовател към застрахователната компания „Скотиш Уидоус“.

Английският на Мариана беше добър, но не дотам, че да разбере какво й казва. Тя го помоли да повтори, докато разглеждаше съсредоточено картичката му, като да очакваше от нея прояснение.

- Разследвам смъртта на един британски дипломат, Пол Уолинджър. Името говори ли ви нещо?

Изражението на лицето й показваше, че страшно много би й се искало името да й говори нещо. Гледаше Кел с някакъв копнеж, главата й беше наведена на една страна, сякаш за да намести въпроса му в мозъка си. Накрая обаче Мариана се принуди да приеме поражението си, признавайки с извинителен тон непростимото си невежество.

- Не, съжалявам, но нищо не ми говори. Кой е този човек? Така съжалявам, че не мога да ви помогна!

- Няма проблем - каза Кел с ведра усмивка.

Вляво от бюрото туристически плакат на Акропола се беше отлепил от стената и висеше накриво. Зад гърба й три електронни часовника със сребристи рамки показваха часа в Атина, Париж и Ню Йорк. Кел чу стъпки по външното стълбище, обърна се и видя как мъж на възрастта на Андонис Макрис и с подобно на неговото телосложение блъсна вратата и влезе в офиса. Имаше гъсти вежди и рунтави черни мустаци, а косата му беше боядисана в два различни цвята, от които нито един не можеше да вземе явно надмощие. Като видя Кел на стола, мъжът изломоти нещо на гръцки и отиде до най-далечния прозорец на стаята, като разтвори рязко капаците на прозорците. Изведнъж помещението се изпълни с утринна светлина и вой на форсирани докрай мотопеди. За Кел беше ясно, че мъжът е шеф на Мариана и че току-що я бе смъмрил за някакво известно само на тях двамата прегрешение.