Чарлс Къминг - По-студената война

Кел си спомняше многозначителния кикот, преминал като вълна през банките в залата, изпълнена с млади, физически активни мъже, всеки един от които вероятно в този момент се питаше как ли би постъпил в реална ситуация на сексуално привличане към чужд източник на информация. Такива неща се случваха, естествено. Да спечелиш доверието на непознат, да го убедиш да ти повярва, да го заставиш да постъпи така, както очакваш от него, понякога противно на онова, което му подсказват собствените инстинкти - нима всичко това не минаваше през леглото? Често добрите агенти бяха интелигентни, амбициозни млади хора с емоционални нужди; умелото им ръководене изискваше смесица от ласкателство, човешка доброта и емпатия. Нима работата на шпионина не беше да изслушва, да направлява, да демонстрира сила, често при невъзможно трудни обстоятелства?

Мъжете, които британското разузнаване наемаше на работа, нормално бяха физически привлекателни екземпляри; жените също. На няколко пъти в кариерата си Кел бе изпадал в ситуации, когато, стига да бе пожелал, нямаше да му е никак трудно да преспи с агент от другия пол. Тези жени имаха пълно доверие на своя водещ офицер, възхищаваха се от него, бяха готови на всичко, за да му угодят. Професията на шпионина е обгърната в мистика, която, за добро или лошо, действа като афродизиак. По същата причина атмосферата между стените на Темз Хаус и „Воксхол Крос“ често биваше оприличавана на публичен дом, особено по отношение на по-младите служители. Тайнствеността пораждаше интимност. Един разузнавач би могъл да обсъжда работата си единствено с колеги. Често това ставаше вечерно време, на по едно-две питиета в бара на МИ5 или в някоя местна кръчма. Неизбежно нещата поемаха по естествения си път, било в родината или зад граница. Това се смяташе за нещо нормално в тяхната професия, а беше и една от причините броят на разводите в британското разузнаване да гони този в Бевърли Хилс.

При агенти от другия пол номерът е да бъдат прелъстени, без да ги прелъстяваме в действителност. Тези думи на инструктора отекваха в съзнанието на Кел, докато седеше в три без четвърт при вълнолома на пристанището и поглеждаше към прозорците на „Вила Ангелис“. Точно в три и една минута Мариана и Делфас излязоха от офиса за едночасовата си обедна почивка. Делфас слезе направо в ресторанта на долния етаж, където бе поздравен от постоянната клиентела, съставена изцяло от мъже, насядали под тентите на терасата. Мариана се отправи пеша на юг по пътя, който минаваше покрай пристанището. Кел я последва на дискретно разстояние и я видя как влезе в друг ресторант, непосредствено до фериботния терминал. От мястото, където се намираше, виждаше ясно масата й. Отстрани на ресторанта имаше втора врата, през която можеше да влезе, без тя да го забележи. Щеше да седне, да си поръча нещо за ядене, после да намери повод да мине, уж случайно, покрай масата й.

Той изтегли петстотин евро от един банкомат, влезе в ресторанта, кимна на сервитьорката и седна. След минута вече четеше менюто, след още една си бе поръчал наденици, пържени картофи и салата, както и половинлитрова бутилка газирана минерална вода. Мариана беше в противоположния край на помещението, зад бара; освен тях двамата в ресторанта имаше още петнайсетина клиенти. Кел не виждаше масата, на която бе седнала, но с влизането зърна горната половина от главата й.

Още щом сервитьорката му донесе бутилката вода, той стана и се упъти към бара. Обърна се надясно, сякаш търсеше с поглед тоалетната, но се загледа в масата на Мариана. Доловила нечие присъствие с периферното си зрение, тя вдигна глава и веднага го позна. Усмихна му се топло и остави книгата, която четеше.

- О, здравейте! - каза Кел, като си придаде вид на изненадан от неочакваната среща. За негова радост забеляза, че Мариана бе поруменяла цялата.

- Господин Хардинг!

- Хардуик. Наричайте ме Крис. Вие бяхте Мариана, нали?

Тя изглеждаше смутена, задето бе забравила името му.

- Какво правите тук?

Кел се извърна и посочи с глава към масата си.

- Същото като вас, предполагам. Отбих се да хапна.

- Обядвахте ли вече?

Мариана погледна към втория стол на масата, сякаш се мъчеше да събере куража да го покани при себе си.

- Току-що поръчах - отвърна той, широко усмихнат. - Вие какво си хапвате? Някаква супа, а? Изглежда вкусна...

Мариана погледна към купата с пилешки бульон пред себе си и повдигна лъжицата. За момент Кел се притесни, че ще му предложи да опита.