Чарлс Къминг - По-студената война

- Да, супа. Много съжалявам за Нико.

Кел реши да се прави на глупак.

- Нико?

- Шефът ми.

- А, тоя ли? Да, беше разочароващо.

Тя не се сещаше какво повече да каже. Кел погледна многозначително към вратата на тоалетната.

- О, извинете! - каза Мариана, схванала намека. -Не исках да ви задържам.

- Ни най-малко! - отвърна Кел. - За мен беше удоволствие да се запознаем тази сутрин.

Мариана явно не знаеше как да отвърне на комплимента му. Вдигна ръка към лицето си и приглади встрани гъстите си вежди с върховете на пръстите. Кел реши да запълни настъпилото мълчание, поставяйки стръв на кукичката.

- Просто бях разочарован. А така бих искал да разбера едно нещо: защо вашият телефонен номер е открит у господин Уолинджър?

В този момент Мариана определено имаше вид на човек, притежаващ отговора на простичкия му въпрос.

- Да - каза тя, посягайки машинално към гръбчето на книгата, сякаш се чудеше какво да прави с ръцете си. Руменината се бе дръпнала от бузите й, но видимо преливаше от желание да продължи разговора. - Нико е труден за понасяне, особено сутрин.

Кел само кимна, оставяйки мълчанието отново да ги обгърне като пелена. Мариана хвърли бърз, леко притеснен поглед към бара.

- Колко съм невъзпитана! - възкликна тя. - Та вие сте гост на нашия остров! Бихте ли желали да споделите масата ми? Не мога да ви оставя да се храните сам...

- Сигурна ли сте? - Кел усети леката, но безпогрешно различима тръпка на успешно осъществения план.

- Ама разбира се! - Мариана бе възвърнала обичайната си многословна дружелюбност. Лицето й сияеше. - Ще кажа на сервитьорката да донесе поръчката ви на моята маса. Стига да искате, разбира се!

- Би ми било много приятно.

Натам беше лесно. Кел от години не бе вербувал обект без негово знание, но умението да залага стръвта, да навива кордата, да извлича неусетно рибата на брега беше за него втора природа. „Осъществена правилно - бе им казал същият онзи инструктор във Форт Монктън през онази далечна 1994-та, - вербовката не би трябвало да прозвучи цинично или манипулативно. И двете страни трябва да имат усещането, че желаят едно и също нещо. Обектът трябва да остане с впечатление, че само вие сте в състояние да изпълните желанията му.“

Така Кел бързо откри границите на лоялността, която Мариана Димитриадис изпитваше към Николас Делфас.

Отначало той избягваше да й напомня за Уолинджър. Вместо това си постави за цел да научи колкото можеше повече за самата нея. Когато стигнаха до десерта - сутляш с лимон, - той вече знаеше къде е родена, колко братя и сестри има, къде живеят, имената на най-добрите й приятелки, как се бе озовала на работа във „Вилас Ангелис“, защо бе останала на Хиос (вместо да направи кариера като пиар специалист в Солун); чу и историята за последното й гадже - германски турист, който живял с нея шест месеца, преди да се прибере при жена си в Мюнхен. В естествената й доброта и сърдечност Кел усещаше самотата на старата мома, на единствената останала неомъжена сестра, емоционалната и социална изолация на една жена, която „не е като другите“.

Той почти не отместваше поглед от меланхоличните очи на Мариана. Усмихваше се заедно с нея, изслушваше я толкова внимателно и интелигентно, колкото тя очакваше от него. И вече не се съмняваше, че когато дойде време да плати сметката, тя ще е готова да изпълни простичката задача, която се готвеше да й възложи.

- Имам проблем - каза той.

- Наистина ли?

- Ако не открия защо Пол Уолинджър е посочил телефонния номер на фирмата ви в полетния си план, шефът ми ще побеснее. Ще трябва да изпрати някой колега до Хиос, това ще отнеме седмици и ще му струва цяло състояние и накрая аз ще изляза виновен.

- Разбирам.

- Извини ме за това, което ще кажа, Мариана, но имах чувството, че Нико крие нещо от мен. Така ли беше? - Събеседничката му сведе поглед към покривката на масата и започна да клати глава, но Кел усещаше, че се усмихва на себе си. - Надявам се, че не звучи нахално от моя страна.

- Не, никак даже - отвърна тя, без да се замисли. Вдигна глава и го погледна право в очите със същия онзи копнеж, с който вече бе започнал да свиква по време на обяда.

- Ами какво тогава?

- Нико не е много... - Тя замълча, търсейки подходящо прилагателно. - Любезен. - Не беше точно думата, която Кел бе очаквал, но бе доволен да я чуе. - Не обича да помага на хора, освен ако и те не му помогнат. Не обича да се намесва в нищо... сложно.

Кел кимна одобрително на безмилостната й характеристика. В този момент сервитьорката минаваше покрай масата им и Кел използва възможността да си поръча едно еспресо.