Чарлс Къминг - По-студената война

Нямам търпение да се видим, любов моя!

Обичам те,

П. ххх

Повече от петнайсет години след Кайро Рейчъл бе изпитала същия раздиращ душата шок, както в деня, когато бе погледнала през кухненския прозорец. На трийсет и една, тя в никакъв случай не можеше да се нарече моралистка. Не хранеше илюзии за съпружеска вярност. Но писмото й напомни единствено че нищо не се бе променило. Че баща й винаги бе поставял своя живот, личните си интереси, многобройните си жени над отговорността към семейството, над съпругата и дъщеря си.

А защо тогава страдаше толкова за него? Докато се прибираше в Лондон в деня след погребението, Рейчъл внезапно бе обхваната от такава силна болка, че отби колата на банкета и избухна в неконтролирани ридания. Сякаш беше изпаднала в транс, не можеше да се овладее. След като пристъпът отмина, тя отново потегли, като си мислеше как ще утешава майка си, дори само с присъствието си в дома й, колкото да не е сама.

Способността да се организира, да разделя чувствата от разума, бе една от чертите на характера, които Рейчъл бе наследила от баща си - корав и държащ на своето мъж, смятан от мнозина за арогантен. От време на време самата тя биваше упреквана в студенина и високомерие, обикновено от мъжете в живота й, които първоначално се чувстваха привлечени от нейната бликаща енергия и самоувереност, но впоследствие биваха отблъснати от отказа й да се съобразява с техните очаквания.

Когато се замислеше за многото черти, които бе наследила от баща си, особено сега, когато него го нямаше, на Рейчъл й се струваше, че той още живее в нея и че тя никога няма да се отърси от неговото влияние. Вече нямаше и желание да се съпротивлява. Чувствата й бяха станали още по-сложни след неговата смърт. Сърдеше му се, задето я бе държал на емоционална дистанция от себе си, но си спомняше с копнеж и редките моменти, когато я бе прегръщал или я бе извеждал на вечеря в Лондон, или бе присъствал на дипломирането й в Оксфорд. Много й се искаше той да не бе мамил семейството си, но съжаляваше, че така и не му бе поискала сметка за държанието му. Баща й сигурно бе отишъл в гроба със съзнанието, че дъщеря му го презира. Чувството за вина, което Рейчъл изпитваше към него, на моменти беше съкрушително.

Двамата страшно много си приличаха. Това беше заключението, до което бе стигнала. През целия й съзнателен живот се бяха разминавали тъкмо защото в толкова отношения бяха еднакви. Затова ли я бяха потърсили? Затова ли я бяха предпочели пред толкова много други?

Шпионажът като генетичен код. Като вроден талант, който се предава по наследство.

Ако използваше приливната вълна, Кел би могъл да стигне с плуване до Турция за два-три часа. Разстоянието от Карфас до Чешме нямаше и десетина километра; с ферибота от пристанището на Хиос би го изминал за четирийсет и пет минути. Вместо това, придържайки се стриктно към маршрута, който си бе определил още в Лондон, той отлетя обратно за Атина, откъдето се друса няколко часа в следобедния полет за Анкара, пристигайки малко след пет часа, след което близо час си чака чантата в привечерния хаос на претъпканото турско летище.

Дъглас Тремейн, заместникът на Уолинджър в Анкара и временно заемащ длъжността на шефа, го очакваше в салона за пристигащи. Кел не можа да реши за себе си дали присъствието му на летището бе индикация за сериозността, с която приемаше разследването на случая с Уолинджър, или просто признак на отегчение и нужда от компания. Беше облечен с изгладен ленен костюм и скъпа на вид риза, като си бе сложил достатъчно афтършейв, за да предизвика сълзи в очите на всички присъстващи в радиус от 6-7 метра. Косата му беше грижливо сресана назад, черните му обувки с декоративни дупчици лъснати до блясък.

- Не трябваше ли да се видим за вечеря? - попита го Кел, преметнал пътната си чанта през рамо, докато крачеха към паркинга.

Тремейн беше бивш офицер от армията, колоритен, но безхарактерен; двамата с Кел бяха работили заедно за кратко в края на 90-те в Лондон. Заедно с неколцина колеги Кел си бе съставил мнение, че Тремейн все още не е събрал кураж да признае пред себе си, какво остава пред някой друг, че е гей. Приветлив и общителен до лепкавост, умиращ от желание да се хареса, той можеше да бъде изтърпян единствено на малки дози с големи интервали между тях. Мисълта, че ще прекара следващите няколко часа в компанията му, да не говорим за цели два дни в посолството, заровил нос в папките на Уолинджър, изпълваше Кел с униние, граничещо с покруса.