Чарлс Къминг - По-студената война

- Ами имах малко свободно време, а и като знам какви са тук шофьорите на таксита, реших да те изненадам, пък може още по пътя да те поставя в течение на нещата.

С оглед на обстоятелството, че Тремейн беше обявен пред турските власти като МИ6, имаше вероятност всяка дума, разменена помежду им в колата, да бъде записана и предадена на турското разузнаване.

- Кога за последен път си проверявал за бръмбари? - попита Кел, като метна със замах чантата си в багажника. В задния десен калник на колата имаше вдлъбнатина, незараснал белег от шофирането в Анкара.

- Не се бой, Том. Не се бой. - Тремейн му задържа вратата като шофьор на лимузина, очакващ бакшиш. -Вчера следобед я взех от инспекция. - Той потупа колата собственически по покрива. - Като нова е.

- Но те следят, нали?

Тремейн седна зад волана и запали двигателя, преди да отговори.

- Да. Иранци. Руснаци. Турци. Но то си ми влиза в длъжностната характеристика, нали? Да влача опашки след себе си, за да може такива като теб да си вършат спокойно работата.

Ако тази участ го измъчваше, Тремейн с нищо не издаваше нещастието си. Той беше от кротките шпиони, с годините се беше измързеливил и определено нямаше нищо против да изслужи до пенсия в сянката на по-динамичните си колеги. Уолинджър беше звездата в Турция, той бе организирал под личното ръководство на Амилия преструктурирането на цялостната дейност на МИ6 в Близкия изток. Бе оглавил един екип от амбициозни млади разузнавачи, готови да вербуват агенти и да провеждат операции срещу безброй цели, каквито не липсваха в Анкара и отвъд нея. На Тремейн никога не би му хрумнало да се кандидатира за Анкара/1.

След минути волвото на Тремейн вече пълзеше по безличното шосе към безличната турска столица, както Кел бе запомнил Анкара - един с нищо незабележим град, побрал с нищо незабележими сгради, струпани сякаш наслуки насред степта, на неопределена възраст и в неопределен стил, разхвърляни хаотично тук-там, без план, без градоустройствена мисъл. Беше идвал тук два пъти, единствено за срещи с колеги от турското разузнаване, но не си спомняше нищо от пътуванията си, ако не се броеше януарската снежна буря, в която британското посолство бе заприличало на алпийска хижа.

- Тъй че ние тук чакаме да отмине бурята, да се уталожат нещата - чу той глас до себе си; беше оставил съзнанието си да блуждае и не можеше да каже със сигурност колко време бе продължил монологът на Тремейн. - Аз не можах да отида на погребението, както знаеш; трябваше да пазя крепостта. Е, как беше?

Кел открехна прозореца, за да запали цигара - четвъртата след кацането на самолета.

- Трудно. Потискащо. Пълно с познати лица. И с въпроси без отговор.

- Смяташ ли, че може нарочно да е разбил самолета?

Тремейн бе съобразил, макар и за един кратък миг, да го погледне в очите, преди да зададе въпроса си, но въпреки това моментът не беше подходящ и Кел усети как го обзема раздразнение.

- Ти ми кажи. Смяташ ли, че Пол може да е бил склонен към самоубийство?

- В никакъв случай - отговори Тремейн, без да се поколебае. Но побърза да добави, като шофьор, който коригира волана по време на завой: - В интерес на истината обаче, ние не общувахме много помежду си. Не сме се сприятелявали. Пол прекарваше повечето време в Истанбул.

- Имаше ли конкретна причина за това?

Тремейн се поколеба, преди да отговори:

- Ние сме изнесен пост.

- Много добре знам, Дъг. Затова казах „конкретна причина“.

Кел отново хвърляше мрежата наслуки, на принципа „каквото се хване“: източниците на Уолинджър, съзнателно вербувани и неподозиращи; жените му; хората, с които се срещаше. Папките и телеграмите, в които щеше да се рови през следващите четирийсет и осем часа, съставляваха официалната версия за интересите и поведението на Уолинджър, но нищо не можеше да замени суровите данни, клюки и слухове.

- Ами, на първо място, Уолинджър беше влюбен в този град. Познаваше го като петте си пръста, умееше да извлече от него онази наслада, каквато само Истанбул може да достави. Анкара е казионен град, тук се ражда държавната политика. Но, както знаеш, повечето важни дискусии за Иран, Сирия, за Мюсюлманското братство и така нататък се провеждат в Истанбул. Пол имаше прекрасна къща в „Еникьой“. Живееше, заобиколен от книги и картини. Там ходеше и Джоузефин. Тя ненавиждаше Анкара. Децата също.

- Рейчъл идвала ли е тук?

Тремейн кимна.

- Веднъж, доколкото знам.

Кел извади айфона си и погледна екрана. Имаше само едно получено съобщение, което се оказа от доставчика му на мобилни услуги, и три имейла, два от които бяха спам. Това беше един лош, прилепчив навик, който бе придобил в резултат от многото самотни дни и нощи в Лондон без достатъчно стимули за интелекта - жажда за новини, за малките опияняващи дози контакт с външния свят. Повечето пъти се надяваше на някой дружелюбен есемес от Клеър, колкото да се убеди, че не е напълно изчезнала от живота му.