Чарлс Къминг - По-студената война

След близо час Масуд най-после се добра до изходната рампа от „Фазлола Нури“ към „Ядегар-е-Емам“ Беше вече едва на няколкостотин метра от паркинга на университета, но му оставаха още две кръстовища със светофари, а ризата му беше залепнала на гърба от пот. Когато спря на първия светофар, покрай прозореца на колата му мина пешеходец с ментолова цигара в ръка. Ароматът напомни на Масуд за баща му. Някъде далече напред се виждаше пътен полицай, който се опитваше да сложи ред в стълпотворението от коли по шосето. Какофония от клаксони, форсирани двигатели и викове заглушаваше нежните акорди на Бах.

Масуд погледна към дясното странично огледало, за да навлезе в аварийното платно, откъдето след малко щеше да свие към „Хомейнишахр“. На няколко метра зад него се приближаваше мотоциклетист. Ако Масуд свиеше сега, имаше опасност да го закачи. Той погледна отново към него и видя, че на задната седалка на мотоциклета се возеше пътник с каска. По-добре да ги оставя да минат, каза си Масуд.

Мотоциклетът се изравни с него и за изненада на Масуд спря. Пътят напред беше чист, но по някаква причина мотоциклетистът не искаше да продължи. Той се наведе напред и погледна в колата към Масуд; черният визьор на каската му хвърляше слънчеви отблясъци в купето. Масуд го чу да казва нещо - стори му се, че не беше на персийски, - но забрави за него, когато светофарът отпред светна зелено и трябваше да потегли към разклона.

Едва тогава усети как нещо тежко се залепи, сякаш с магнит, за задната врата на колата, навеждайки окачването на една страна като спукана гума. Когато разбра какво се случва, Масуд бе обзет от паника. Мотоциклетът се бе отдалечил, след като пресече пътя на колата му и свърна в насрещното движение. В отчаянието си Масуд посегна към предпазния колан, без дори да загаси двигателя, и прехвърли колана през главата си, докато се опитваше да отвори вратата.

Впоследствие свидетели на взрива разправяха, че д-р Масуд Могадам вече бил стъпил с единия крак на пътното платно, когато взривната вълна го помела заедно с цялата предна част на колата, по чудо без да засегне двигателя. При взрива пострадали и четирима минувачи, включително един клиент на близкото кафене, който в този момент излизал от заведението. Загинал и деветнайсетгодишен велосипедист.

Следващите два дни, от осем и половина сутринта до десет вечерта, Кел прекара в кабинета на Уолинджър на последния етаж в сградата на британското посолство. До бюрото на МИ6 се стигаше през поредица от електронноохраняеми врати, които се отваряха с магнитна карта и с набиране на петцифрен код. Последната врата, водеща от секретното деловодство, беше дебела близо трийсет сантиметра, тежеше колкото малък автомобил и се наблюдаваше дистанционно с видеокамера от „Воксхол Крос“. От Кел се искаше да зададе комбинацията на секретната ключалка и да завърти едновременно две ръчки, преди да дръпне вратата към себе си върху добре смазаните панти. Докато вършеше това, се пошегува с една от деловодителките, че това е първото физическо упражнение, което извършва от година насам. Жената не се засмя.

В съответствие с правилниците за вътрешния ред на въпросните бюра по света, преди да замине за Гърция, Уолинджър бе свалил твърдия диск от компютъра си и го бе заключил в сейфа. Първата сутрин Кел помоли една от асистентките да го извади от там и да рестартира компютъра, докато той огледа набързо личните вещи в кабинета на Уолинджър. На стените висяха три снимки на Джоузефин. На едната тя бе застанала насред някаква влажна английска нива, прегърнала през раменете Андрю и Рейчъл. И тримата бяха със зимни палта, широко усмихнати под качулките и шапките си - щастлив семеен портрет. На бюрото имаше още един портрет в рамка на Андрю, облечен с редингота си от Итън, но никъде не се виждаше снимка на Рейчъл от ученическите й години. Некрологът от „Дейли Телеграф“ в памет на бащата на Уолинджър, служил във военното разузнаване през Втората световна война, висеше на отсрещната стена на кабинета, до друга голяма снимка на Андрю - като капитан на отбора по гребане в Кеймбридж. И този път липсваше съответната студентска снимка на Рейчъл, дори от дипломирането й в Оксфорд.

Кел не знаеше много за децата на Уолинджър, но подозираше, че Пол се бе радвал на по-топли и не толкова усложнени отношения със своя син, най-вече заради безгрижно мъжкарската жилка в характера си. В стаята не се виждаше почти нищо друго от лично естество, ако не се брояха ръчният часовник „Омега“ в едно чекмедже на бюрото и един порядъчно издраскан колежански пръстен, който Кел не си спомняше да е виждал някога на ръката на Уолинджър. Най-голямото чекмедже на бюрото беше заключено и Кел помоли хората от посолството да му го отворят, но вътре имаше само наполовина празни флакони с обезболяващи и витамини, както и написано на ръка любовно писмо от Джоузефин, датирано малко след сватбата им, което Кел прочете само до средата на втория ред от уважение към неприкосновеността на личната им кореспонденция.