Чарлс Къминг - По-студената война

Кел беше в банята до по-малката от двете спални за гости, когато чу входната врата да се отваря и отново да се затръшва. Последва издрънкването на връзка ключове върху стъклената масичка. Не беше крадец с взлом, а някой, който имаше легитимно право на достъп до вилата. Може би чистачката? Или хазяинът?

Кел излезе от банята и се провикна от стълбищната площадка:

- Merhaba?

Никой не отговори. Кел заслиза надолу по стълбите, като отново извика:

- Merhaba? Ехо?

Отгоре се виждаше антрето на първия етаж. Някаква сянка се плъзгаше по полирания под. Който и да бе влязъл, се намираше в кабинета на Уолинджър. Когато стигна до средата на стълбището, Кел чу отговора -напевен женски глас, който позна мигновено.

- Ехо? Някой има там, моля?

От кабинета излезе жена. Косата й беше пораснала и вързана на опашка, облечена беше със син прилепнал клин и черно кожено яке. Кел не я бе виждал от операцията за спасяването на Франсоа Мало, в която бе изиграла толкова решаваща роля. Когато го видя, устата й се разтегна в широка усмивка и тя изруга цветисто на италиански:

- Minchia!

- Елза! - каза Кел. - Чудех се кога най-после ще се срещнем.

Двамата се прегърнаха в антрето, Елза обви ръце около шията му с такова настървение, че за малко не го събори на земята. Ухаеше на нов парфюм. Формата на тялото й, възторгът, с който го поздрави, напомниха на Кел как едва не бяха станали любовници онова лято, покрай операцията за издирването на Мало, и как само верността му към Клеър в съчетание с чувството му за професионална отговорност бе попречила това да се случи.

- Страхотно се радвам да те видя! - каза тя, като се надигна на пръсти, за да го целуне по двете бузи.

Кел се почувства като любимия чичко. Не че това чувство му беше особено приятно, но не можеше да забрави лекотата, с която Елза бе пробила обичайната му стена от резервираност, колко се бяха сближили за краткото време, прекарано заедно.

- Амилия ли те праща? - попита тя.

Кел се изненада, че Елза не бе очаквала да го види в Анкара.

- Да. Не ти ли каза?

- Не.

Разбира се, че нищо не й бе казала. Колко ли още шпиони на свободна практика бе привлякла да работят по случая „Уолинджър“? Колко ли още щатни разузнавачи бе разпратила до четирите краища на света, за да открият причините за смъртта на Пол?

- Смяташ да му преровиш компютрите ли?

Елза беше специалист по технически операции с частен характер, самороден гений, способна да дешифрира софтуерна програма, компютърна схема или цели кодирани масиви с такава лекота, с каквато други хора превеждат от мандарин или разчитат нотите на концерт за пиано от Шостакович. Във Франция преди две лета бе открила зрънца ценна информация в лаптопи и блекбърита, които се бяха оказали решаващи за разследването на Кел; без нея цялата операция със сигурност щеше да се провали.

- Разбира се - отвърна тя. - Току-що взех ключовете.

Тя погледна към стъклената масичка в ъгъла. Кел проследи погледа й и видя връзката ключове, облегнати в основата на една кристална ваза с изкуствени цветя.

- Мисля, че моментът не би могъл да бъде по-подходящ - каза той. - Тъкмо се канех да започна да свалям информацията от твърдия диск.

Елза изкриви лице в объркана гримаса не просто заради очевидното дублиране на задълженията им, но и защото знаеше, че за Кел компютърните технологии са тера инкогнита, сред която трудно се ориентираше.

- Добре, че съм тук, значи - каза тя. Едва тогава пусна ръцете му и се завъртя на токове, за да влезе обратно в кабинета. - За да ти кажа коя част на захранващия кабел се включва в контакта на стената и коя влиза отзад в компютъра.

- Ха-ха.

Кел огледа лицето й. Припомни си нейната естествена жизнерадост на млада жена, която се чувства прекрасно в кожата си. Внезапната им среща го бе извадила напълно от унинието, в което бе изпаднал през последните дни.

- Кога пристигна? - попита той.

Тя погледна навън. Имаше три обици като халки в меката част на дясното си ухо и една-единствена, с формата на нит, промушена през хрущяла на лявото.

- Вчера? - Отговорът й прозвуча въпросително, сякаш самата тя не помнеше.

- В някой момент ще наминеш ли покрай бюрото?

Елза кимна.

-Разбира се. Още утре, имам уговорена среща. Амилия иска да прегледам имейлите на господин Уолинга. - Кел се усмихна. - Кофти ли го казах, Кел? Уолинга?

- Перфектно. Казвай го, както ти идва отвътре.

Колко приятно беше да чуе отново напевния й глас, загатнатата игривост в него!