Чарлс Къминг - По-студената война

На снимката, правена може би преди десетина-петнайсет години, в разгара на аферата й с Уолинджър, Амилия седеше в оживен ресторант. Пред нея имаше чаша бяло вино, вляво от стола й се виждаше размазана фигура на сервитьор с бяло сако. Тя беше с бронзов загар, по лятна рокля без презрамки, със златна огърлица, която Кел бе виждал само веднъж преди - същата, с която бе дошла на погребението на Уолинджър. Беше на около четирийсет и изглеждаше не само неописуемо красива, но и дълбоко удовлетворена от живота, като човек, най-после постигнал пълно душевно равновесие. Кел не си спомняше някога да я е виждал толкова спокойна и в мир със себе си.

- Все още е имала достъп до класифицирана информация - казваше Метка в ухото му. - В досието й няма вписано нищо негативно.

Кел пъхна снимката обратно между страниците, докато се чудеше какво да каже.

- Онзи ресторант...- започна той.

- Да?

- Знаеш ли как се казва? И адреса му на Лопуд?

Той вече знаеше, че трябва да открие тази Цецилия Шандор, да говори с нея. Тя беше ключът към всичко, което се случваше сега.

- О, да - отвърна Метка. - Разбира се, че знам адреса.

Посолството на Съединените американски щати представляваше комплекс от ниски сгради в центъра на града, с плоски покриви като на Пентагона и заобиколени от триметрова метална ограда. Контрастът с британското посолство - напомняща имперското величие на Великобритания пищна сграда в тузарски жилищен район на един хълм с изглед към центъра на Анкара - не би могъл да бъде по-силен. Освен това, докато британците имаха един-единствен униформен пазач - турчин, който да проверява автомобилите, приближаващи се към сградата, - американците бяха докарали цял взвод ниско подстригани морски пехотинци с бронежилетки, повечето от които бяха заели позиции зад подсилени с волфрамови елементи охранителни бариери, проектирани да устоят на взрив на двутонна бомба.

Кой би могъл да ги обвини, че се презастраховат, след като целта на всеки начинаещ джихадист от Гровнър Скуеър до Манила беше да премери сили с Чичо Сам! И въпреки всички предохранителни мерки обстановката около посолството беше толкова напрегната, че когато пристигна пред портала с раздрънканото такси, Кел имаше чувството, че се е върнал в Зелената зона в Багдад.

След петнайсетина минути проверки, разпити и претърсвания Кел бе придружен от служител на посолството до някакъв кабинет на първия етаж с изглед към градината, в която имаше дървена катерушка. По стените бяха закачени дипломи и удостоверения, два акварела, портрет на Барак Обама; имаше и рафт с книги с меки подвързии. Това, обясни му придружителят, била стаята, в която Джим Чейтър щял да го приеме. Изборът на място веднага предизвика подозрението на Кел. Всякакви разговори между кадрови офицер от ЦРУ и негов колега от МИ6 би трябвало съгласно протокола да се провеждат в помещенията на бюрото на ЦРУ в съответното посолство. Дали Чейтър бе намислил съзнателно да го унижи, или щеше все пак да го покани в звукоизолирана стая, след като благоволеше да се появи за срещата?

Самата среща беше насрочена за десет часа. Беше десет и дванайсет минути, когато на вратата тихо се почука и вътре влезе млада руса жена на трийсетина години със служебна усмивка и строг костюм с панталон.

- Господин Кел?

Кел се изправи и се здрависа с нея. Тя му се представи като Катрин Моузес, служител на Държавния департамент, категория FP-04, което Кел смътно си припомни като обозначение на новопостъпил или стажант. Най-вероятно беше от ЦРУ, момиче за всичко на Чейтър.

- Боя се, че Джим ще закъснее - каза тя. - Помоли ме да го замествам. Мога ли да ви предложа кафе, чай или нещо друго за пиене?

Кел не желаеше да загуби още пет минути от отделения му един час в приготвяне на освежителни напитки. Благодари й и отказа.

- Имате ли представа кога ще дойде?

И тогава си даде сметка, че госпожица Моузес е изпратена нарочно, за да бави топката. След като седна на въртящия се стол зад бюрото, тя огледа преценяващо Кел, намести ръкавите на сакото си и му заговори така, сякаш беше министър от либералното крило на Демократическата партия на двудневно опознавателно посещение в Турция.

- Джим ме помоли да ви изложа накратко как гледаме ние на последните развития на обстановката с оглед на отношенията между Сирия и Иран, и конкретно, в светлината на официалната позиция на режима в Дамаск.

- Хубаво.

Съгласието му, загатнато с тази една дума, се оказа грешка, понеже Моузес си пое дъх и не млъкна, докато минутната стрелка на часовника не наближи десет и половина. Запозна го с решенията на Държавния департамент за изместване на консулството в Истанбул извън града и за преустройване на военновъздушната база в Инджирлик в обект за съвместно ползване с турските ВВС. Изложи възгледите си за „противоречията“ между Белия дом и турския министър-председател Реджеп Тайип Ердоган, както и задоволството си, че „периодът на несигурност“, предхождащ нахлуването на САЩ в Ирак - завоалиран намек за нежеланието на Турция да сътрудничи с администрацията на Буш, - бил останал в миналото. По отношение на Обама и неговата администрация обяви, че турското ръководство най-после било осъзнало нежизнеспособността на еврочленството като своя стратегическа цел, която на всичко отгоре не била и изцяло в интересите на страната. Всъщност, след като приел седем милиарда евро помощ от Европейския съюз за период от десет години, господин Ердоган бил изразил желание Турция да „обърне лице на юг и леко на изток“, с което се очертавал като своего рода „добронамерен ислямски калвинист“ (фраза, чието авторство едва ли принадлежеше на Катрин Моузес), а Турция - като „маяк за останалия Близък изток и ислямска Северна Африка, една модерна, функционираща капиталистическа държава, буфер между Изтока и Запада“.