Чарлс Къминг - По-студената война

Канеше се да стане и да си тръгне, когато Харолд се намръщи.

- Коя беше тя, шефе? Познаваш ли това момиче?

-Не.

Лъжата излезе от устата му, преди още да му бе хрумнала дори теоретичната възможност да каже на Харолд истината. Кел държеше личният му живот да си остане личен.

- Шантава история - повтори Харолд.

- Защо?

- Наредиха ми да изтрия записите.

-Какво?!

- Да ги унищожа. Тази сутрин. Да изхвърля всичко.

-Но защо?!

- Казва ли ти някой...

Още докато задаваше очевидния въпрос, Кел вече знаеше очевидния отговор.

- Кой те накара да го направиш? Кой ти нареди да изтриеш записите?

- Шефката, шефе. Амилия.

Кел слезе с асансьора до партера, излезе от сградата, закрачи по Ридан Плейс и набра личния номер на Амилия.

- Къде си?

- Том?

- Трябва да говорим. Колкото може по-скоро.

- Звучиш ми разтревожен. Всичко наред ли е?

Сухият й служебен тон с нотка на снизхождение, едва ли не презрение, го раздразни допълнително.

- Аз съм добре. Но трябва да се срещнем.

- Защо?

- Защо?! - Кел се спря на място и отлепи за миг телефона от ухото си, като изруга наум. - Защо, мислиш? -каза той. - По работа. Заради Абакус.

- Спешно ли е? - Тонът на Амилия подсказваше, че си има поне десетина по-належащи задачи за решаване.

- Да. Спешно е. Къде си?

- Ти не трябва ли да си в офиса? - попита тя, сякаш го обвиняваше в самоотлъчка. - Къде е Абакус сега?

- Дани го наблюдава. Дани води проследяването. Това тук е по-важно.

Дълга пауза. Най-после Амилия благоволи да отговори:

- Ще трябва да почака. Имам обяд, който не може да се отмени. Можеш ли да дойдеш при мен у дома в три и половина?

- Става - отвърна Кел. - В три и трийсет.

Кел бе подранил. Този път на входа имаше едър намусен охранител, който го пусна да чака във фоайето, колкото да се скрие от проливния дъжд. Когато получи есемес от Амилия, че е заседнала в задръстване, Кел излезе навън, отвори чадъра си и закрачи по Кингс Роуд, извървя Байуотър Стрийт в двете посоки и излезе на Маркъм Скуеър покрай къщата на североизточния ъгъл на площада, някога принадлежала на Ким Филби. Купи си пакет цигари и допушваше една пред къщата й, когато тя най-после пристигна със служебната си кола и го покани с кимване да влезе.

Минути по-късно Кел пристъпваше напрегнато напред-назад в дневната й, очаквайки я да се появи. Амилия го бе помолила да я изчака, докато смени деловия си костюм с „нещо по-удобно“. В нейно присъствие Кел винаги се чувстваше някак незрял, не напълно оформен, с едно поколение по-млад. Отдаваше го на някаква смес от професионална завист и естествено страхопочитание.

- Защо си толкова нервен? - чу той гласа й и се обърна. Амилия беше влязла в стаята и закопчаваше кожения колан на джинсите си. Под бялата блуза той зърна за момент бронзовата кожа на стегнатия й корем. - Като че ли си дошъл да искаш ръката ми...

Беше си пръснала парфюм. „Ермес Калеш“.

- Не идвам за това - отвърна той.

Тя го огледа преценяващо и стигна до извода, че посетителят й едва ли ще се остави да бъде забаламосан с женския й чар. Кел беше гневен и Амилия знаеше защо.

- Нещо за пиене? - попита тя.

- Обичайното.

Кел веднага съжали за отговора си, понеже съдържаше намек за близост, за прошка, а последното нещо, което искаше в този момент, бе да създаде впечатление, че й е простил.

Амилия пристъпи към барчето с напитките и измъкна бутилка малцово уиски.

- Нямам лед - каза тя и тръгна към кухнята, когато Кел я спря.

- Няма нужда от лед. Остави. Само чаша вода.

- Звучиш ми напрегнат, Том.

Той не отговори. Амилия продължи да му налива уискито, обичайните три пръста, и му подаде чашата през облегалката на канапето. Кел я пое, без да помръдне от мястото си, а Амилия се настани в любимото си кресло; така канапето щеше да служи за бариера между тях, за мрежа между опонентите в предстоящия мач.

-Е?

По улицата покрай прозорците минаха две деца, които подрънкваха със звънчетата на велосипедите си.С тона си, с езика на тялото си Амилия му показваше, че може да му отдели пет, най-много десет минути, преди да й се наложи да се заеме с нещо далеч по-важно.

- Защо унищожи записите? - започна направо Кел.

За негова изненада, тя се усмихна.

- Не бяха ли това думите, с които Дейвид Фрост започна интервюто си с Никсън? Само че аз бих обърнала въпроса: защо ти не унищожи записите?

- Рейчъл - каза Кел.

Амилия дори не вдигна глава.

- Какво Рейчъл? - попита тя.