Чарлс Къминг - По-студената война

-Том?

- Какво?

- Беше лоша вечер за теб.

-Да.

- Толкова съжалявам. Не мога дори да си представя какво усещаш. Но нещо усещаш и това е добре.

Кел имаше чувството, че Елза се опитваше да му каже нещо повече от думи на утеха. Да му съобщи нещо по-дълбоко, нещо за него самия. Тя свали от полицата една книга, сякаш искаше да печели време, докато думите се оформеха в съзнанието й. Беше „Джейн Еър“. Докато я гледаше, Кел се опита - без сам да знае защо -да си внуши, че Елза го привлича. Не успя.

- Когато се запознах с теб, ми се стори затворен.

- Затворен - повтори той.

Усмихната, Елза остави книгата на ниската масичка в средата на хола и приклекна пред него, като се подпря с колене на неговите, за да запази равновесие. Той не знаеше дали ще се опита да го утеши с целувка, или просто се държеше мило, защото го виждаше, че страда.

- Когато започнахме да си говорим, първо в Ница, после в Тунис и Англия, забелязах, че си изпълнен отвътре с тъга. Не с безсилие. Не със самота. С тъга, сякаш сърцето ти беше мъртво от години.

Кел отмести поглед към прозореца. Спомни си, че Рейчъл му бе казала почти същото в Истанбул, докато крачеха, хванати за ръце, към ресторанта в „Ортакьой“: „Ти си в състояние на вечен полусън“. Той бе шокиран от способността й да долови интуитивно нещо такова, като в същото време бе приел истината в забележката й като откровение. Рейчъл го бе върнала към живота. Той съзнаваше, че не бе намерил щастие в брака си с Клеър, в същата степен, в която съзнаваше и собствената си отмъстителност.

Елза се надигна от пода и отново седна до него. Ръката й го обгърна през гърба, сякаш утешаваше опечален.

- Този път - каза тя, - като те видях в Истанбул и сега в Лондон, виждам, че си различен човек. Рейчъл те е изтръгнала от тъгата ти. Сякаш чувствата ти към нея са повдигнали огромна тежест от плещите ти.

- Понякога се чувствах така наистина. Но вече не.

Елза се поколеба, сякаш естественият й оптимизъм я бе подвел, карайки я да изглежда глупаво.

- Разбира се - каза тя. - Сигурно ти е адски кофти. Всички сме губили гаджета. Оставяли сме се да ни мамят. Казваме си: е какво пък, намерил си е ново сърце. Но да видиш с очите си как става, да станеш пряк свидетел, това не е... не е за вярване. И за понасяне.

- Нищо ми няма, ще се оправя - каза Кел. Внезапно му се прииска Елза да си тръгне.

- Разбира се, ти не знаеш дали онова, което видя, е било истина.

Не беше в стила на Елза да ръси баналности без покритие, дори като утеха. Кел се зачуди какво точно искаше да му каже с тези думи.

- И двамата видяхме едно и също. Или може би ти си видяла нещо повече от мен?

Елза внезапно се изправи и сграбчи пакета цигари от масичката пред него. Запали една и закрачи из стаята, сякаш за да подреди мислите си, да формулира някаква своя теория и да приеме последиците от нея.

- Когато за пръв път срещнах Рейчъл, двете с Амилия като че ли бяха приятелки.

Кел вдигна глава.

- Тя е дъщеря на Пол. Амилия и Пол бяха много близки. Вероятно Амилия я обича.

- Сигурна съм, че е така. Че я обича. Остави. Забрави какво казах.

- Нищо не си казала - отвърна Кел, забелязвайки вълнението й.

- Така е! - каза тя, като се изсмя насилено. Изглеждаше смутена, дори уплашена, сякаш бе нагазила в дълбокото и не знаеше как да се измъкне. Наведе се и смачка недопушената си цигара в пепелника. - И аз не знам какво говоря.

- Аз още по-малко знам. Да не би Амилия да те е помолила да й свършиш услуга, свързана по някакъв начин с Рейчъл?

-Не.

Кел вече виждаше, че Елза го лъже. Тя очевидно знаеше нещо, с което би облекчила страданията му, но нямаше как да му го каже - беше обещала, ангажирала се бе пред Амилия да мълчи.

- Трябва да ми кажеш, Елза.

- Какво да ти кажа?

Кел я изгледа. Каквато и частица от истината да бе понечила да му разкрие, мигът за това бе отминал. Елза вече беше просто негова приятелка, дошла да го утеши в момент на лична загуба.

- Наспи се и ела в офиса утре сутринта - каза му тя. -Обещаваш ли ми? Тази вечер трябва да си починеш.

- Да, сестра - отвърна той и я попита: - Би ли искала да останеш тук? - Той видя по лицето й да пробягва гримаса на отвращение и бързо добави: - В свободната стая! Имам една свободна стая...

- Не, ще те оставя - отвърна спокойно тя. - Сигурен ли си, че ще се оправиш?

- Ще се оправя. Аз съм голямо момче. Виждал съм и по-лошо.

- Трябва да е било много лошо, наистина.

На другата сутрин Кел се събуди чак в десет. Взе си душ, отиде да закуси бекон с яйца и портокалов сок в „Карлучо“ на Уестбърн Гроув и се появи на Ридан Плейс малко преди обед.