Чарлс Къминг - По-студената война

- Да, в„Галвин“.

- Ъхъ. На Бейкър Стрийт ли каза, че се намирало?

- Има две заведения с това име. - Разбира се, на Рейчъл можеше да се разчита да знае такива подробности. Тя познаваше най-добрите ресторанти. Най-добрите места, където да се отиде. - Едното е на „Шордич“, другото на Бейкър Стрийт. Провери за всеки случай.

- А какво ще правиш след това?

Клекнър се беше изправил; явно мозъкът му беше зацепил, в гласа му се прокрадваше прелъстителна нотка.

- Тази вечер? Искаш да кажеш, след срещата ти със състудентите?

- Ами да! Да не си заета?

Кел се молеше Рейчъл да го отреже.

- Не мога, Райън. Не и довечера. После се връщам в Истанбул.

Кел беше смаян от чутото. Рейчъл не бе споменавала нищо за ходене в Турция. Усети внезапно стягане в гръдния кош и шията.

- Значи ще пътуваш все пак? - попита я Клекнър.

- О, да! Мама иска да направя нещо за последно около къщата. Но и ти се връщаш до събота, нали?

- Разбира се. Такъв е планът. Утре през деня съм зает, но мога да хвана късния полет, предполагам.

- Е, добре. Да се видим за вечеря в Истанбул. В събота вечер. Ех, че ми е приятно да го кажа! Звучи толкова космополитно и романтично...

- Звучи страхотно, така звучи. Искам да бъда с теб, Рейчъл. Искам да се видим.

Кел затвори очи.

- Това е добре. Защото, щеш не щеш, ще бъдеш с мен. Ще ме видиш. Освен това съм доволна за снощи.

- В какъв смисъл?

На Кел му идваше да смъкне слушалките от ушите си и да избяга от стаята.

- Ами доволна съм, че оставихме нещата да се развиват по-полека.

- Аха, ъм ... окей. - Американецът очевидно нямаше нищо против и по-бързо развитие и не беше свикнал да се церемони чак толкова с жените. - И аз така -добави той не особено убедително.

- Е, ще се видим в Истанбул. Ще ме разведеш из любимите си местенца. Ще отидем пак в бар „Бльо“.

- Непременно. Ти сега на работа ли си?

- Да - отвърна Рейчъл. - И трябва да затварям, защото ще си имам неприятности. Чао, сладък!

- Чао. До след два дни. И умната!

Докато Кел наблюдаваше екрана, Клекнър стана от леглото, отиде в банята, порови в тоалетния си несесер и извади бурканче с някакво лекарство, което приличаше на аспирин. Наля си вода от мивката, глътна две таблетки, после пусна душа. Върна се в стаята и започна да рови в кошчето за боклук. После направи същото и с това в банята.

- Какво става? - попита Олдрич. - Какви ги върши тоя?

- Представа нямам - каза Кел.

Едва когато свали слушалките си и излезе в коридора, го осени идея: Клекнър търсеше използван презерватив. Наистина ли е бил до такава степен пиян и дезориентиран, че да не помни дали е чукал Рейчъл?

- Всичко наред ли е, шефе?

Харолд все така седеше на канапето и четеше „Дейли Мейл“. Кел се бе запътил към терасата за една цигара, но седна до него. Даде си сметка, че без Клекнър да усети, Рейчъл бе измъкнала разписанието му за следващите два дни .Днес имам доста работа. Утре през деня съм зает, но мога да хвана късния полет. Тя им помагаше. Това беше ценна информация за екипа. Рейчъл бе изолирала периодите от време, през които Абакус би могъл да се срещне с водещия си офицер, като при това бе съкратила престоя му с двайсет и четири часа.

- Интересно ли е? - попита той Харолд, като забеляза заглавието за връзка между рака и пазенето на диета.

Харолд свали надолу вестника и му се ухили.

- Много - отвърна той. - Всички ще изпукаме, освен ако не почнем да ядем пица. Тоя Клекнър трябва да се откаже от коремните преси и лицевите опори и да заживее като човек.

Кел се усмихна. Трябваше да преодолее шока от чутото и видяното. Трябваше да се съсредоточи върху работата. Имаше да лови къртица. Беше жизненоважно да проследи Абакус до водещия му офицер. И въпреки това не се сдържа да зададе въпроса, който го измъчваше:

- Какво стана снощи? След като си тръгнах?

Усети, че е затаил дъх в очакване на отговора. Не беше ли очевидно какво е станало? Двама млади се бяха харесали взаимно. Бяха си легнали. И въпреки че Рейчъл си бе тръгнала преди зазоряване, тя скоро пак щеше да бъде в прегръдките на Клекнър, да се чука с него на вилата още в събота. А това, че предпочиташе да изчака нещата да се развиват по-полека, показваше само че наистина възприемаше сериозно връзката си с него.

-Ами... шантава история - отвърна Харолд, като остави вестника на канапето. - Този път младежът не успя да вдигне самолета. Сигурно онази го беше нашмъркала едно хубаво.

- Сигурно - отвърна иронично Кел, който не знаеше какво да мисли.