Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Емелин прекарваше по-голяма част от времето си в изобретяване на игри на карти.

— Играй с мен! Хайде де, играй! — вадеше ми душата тя. Накрая се предавах и играех. Неизвестни игри с вечно променящи се правила; игри, които само тя разбираше и които винаги печелеше, което й доставяше постоянно удоволствие и удовлетворение. Тя се къпеше, любовта й към сапуна и горещата вода така и не изчезнаха. Прекарваше часове, блаженствайки във водата, която подгрявах за пране и миене на чинии. Не й завиждах. Беше по-добре, ако поне една от нас можеше да бъде щастлива.

Преди да затворим стаите, Емелин прерови шкафовете, принадлежащи на Изабел, и взе рокли, шишенца с парфюм и обувки, които натрупа в нашия лагер в една спалня. Все едно се опитвахме да спим в съблекалня. Емелин носеше роклите. Някои бяха излезли от мода преди десет години, други — принадлежали на майката на Изабел, бяха на тридесет и четиридесет години. Емелин ни забавляваше всяка вечер, като се появяваше драматично в кухнята в най-екстравагантни одеяния. Роклите я правеха да изглежда по-голяма от петнадесет; правеха я да прилича на жена. Спомних си разговора на Хестър с доктора в градината: „Няма причина един ден Емелин да не се омъжи.“ Спомних си също какво ми бе казала Мисус за Изабел и пикниците: „Тя бе от онези момичета, които мъжете не могат да гледат, без да поискат да ги докоснат.“ Почувствах неочаквано безпокойство. Но след това Емелин се настаняваше на стола в кухнята, вадеше тесте карти от копринената си торбичка и казваше съвсем по детски: „Играй на карти с мен, хайде, моля те“. Това почти винаги ме успокояваше, но все пак внимавах да не напуска къщата, докарана с нейните премени.

Джон беше апатичен и равнодушен. Той се сети да направи нещо немислимо: нае момче да му помага в градината.

— Всичко ще бъде наред — успокои ни той. — Това е просто момчето на стария Проктър, Амброус. Той е добър и тих момък. Няма да е задълго. Само докато се оправя с къщата.

Което знаех, че ще продължи вечно.

Момчето дойде. То бе по-високо от Джон и с по-широки рамене. Видях ги да стоят с ръце в джобовете и да обсъждат работата за деня, след което момчето започна. То копаеше с премерени и спокойни движения; плавното, постоянно проникване на лопатата в почвата действаше на нервите ми.

— Защо трябва да го наемаме? — исках да знам. — Той е външен човек като всички останали.

Но поради някаква причина момчето не бе външен човек за Джон. Вероятно защото идваше от неговия свят, от света на мъжете, който аз не познавах.

— Той е добър момък — отговаряше отново и отново Джон на моите въпроси. — И добър работник. Не задава много въпроси и не говори прекалено.

— Може да няма език, но има очи на главата.

Джон сви рамене и погледна загрижено някъде встрани.

— Няма да съм вечно тук — рече накрая. — Нещата няма да са винаги такива — той направи неопределен жест, който включваше къщата, обитателите й и живота, който водехме. — Един ден нещата ще се променят.

— Как ще се променят?

— Вие растете. Няма да бъде същото, нали? Едно е да сте деца и съвсем друго — да сте пораснали…

Но аз вече си бях отишла. Не исках да знам какво иска да каже.

Емелин беше в спалнята и чоплеше пайети от един вечерен шал от кутията си със скъпоценности. Седнах до нея. Тя бе толкова погълната от работата си, че дори не ме погледна, когато влязох. Нейните пухкави, заострени пръсти чоплеха безжалостно една пайета, докато тя излезе, сетне я пуснаха в кутията. Това беше бавна работа, но Емелин разполагаше с всичкото време на света. Лицето й бе спокойно, докато се навеждаше над шала. Устните й бяха стиснати. Погледът й бе едновременно напрегнат и отнесен. Клепачите й често се спускаха, закривайки зелените ириси, а след това, веднага след като докоснеха долния клепач, се вдигаха отново, за да разкрият непромененото зелено на очите й.

Наистина ли изглеждам така? — помислих си с почуда. О, аз бях виждала в огледалото колко много очите ми приличат на нейните. Знаех, че имаме една и съща извивка под тежката червена коса на тила на вратовете си. Знаех и впечатлението, което правехме на селяните в редките случаи, когато се разхождахме ръка за ръка по „Улицата“ в еднаквите си дрехи. Но все пак не приличах съвсем на Емелин, нали? Моето лице не можеше да изрази такова невъзмутимо съсредоточаване и концентрация. То щеше да се изкриви от разочарование или пакост. Аз щях да хапя устните си, да дърпам ядосано косата си и да я отхвърлям през рамо, пуфтейки от нетърпение. Не можех да действам спокойно като Емелин, щях да откъсна пайетите със зъби.