Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Фигурата се размърда тежко, издавайки задъхано пуфтене и изпълнено с усилие хъркане.

За една дълга, бавна секунда мозъкът ми запрепуска, за да обясни присъствието на друго човешко същество в градината на мис Уинтър през нощта. Някои неща осъзнах мигновено дори без да мисля. Първо — това не беше Морис. Въпреки че бе най-вероятно да намеря него в градината, изобщо не ми мина през ума, че може да е той. Това не бе неговата жилава фигура, нито премерените му движения. Със сигурност не беше и Джудит. Спретнатата, спокойна Джудит с чисти нокти, перфектно подредена коса и лъснати обувки да се рови из градината посред нощ? Не, невъзможно! Нямаше нужда да мисля за тях двамата. Вместо това мисълта ми за миг претегли всички за и против между единствените две останали възможности.

Това беше мис Уинтър.

Не, това не можеше да бъде мис Уинтър.

Беше мис Уинтър, защото… ами просто защото беше тя. Можех да го видя с очите си. Можех да го почувствам. Беше тя и аз го знаех.

В същото време не можеше да е тя. Мис Уинтър беше крехка и болна. Мис Уинтър седеше винаги в своята инвалидна количка. Мис Уинтър бе прекалено зле, че да се наведе да скубе плевели, или да се свие на студената земя, разравяйки пръстта с подобни обезумели движения.

Не, не беше мис Уинтър. Но кой знае как, по някакъв невъзможен начин и въпреки всичко, беше тя.

Тази първа секунда бе неимоверно дълга и объркваща. Втората, когато най-накрая настъпи, беше неочаквана.

Фигурата замръзна… завъртя се… изправи се… и аз видях.

Очите бяха на мис Уинтър. Ярки, неестествено зелени.

Но не и лицето.

То представляваше замръзнала шарена плът, като патч уърк 23 23 Ръкоделие от различни парчета плата. — Б.пр. от различни парчета, цялото в белези, набраздено от пукнатини, по-дълбоки от тези, които годините могат да причинят. Две неравни купчини вместо бузи. Изкривени устни; една половина от идеална вежда, която говореше за предишна красота, другата — извит филиз от присаждане на бяла плът.

Това беше Емелин! Близначката на мис Уинтър! Тя беше жива и живееше в къщата!

В мозъка ми настъпи смут и бъркотия; кръвта заблъска в ушите ми; изненадата и шокът ме парализираха. Жената ме гледаше, без да мигне, и аз осъзнах, че и тя бе не по-малко стресната от мен. Но, изглежда, се намираше под същата магия като мен. Двете стояхме напълно неподвижни.

Тя първа дойде на себе си. С нетърпелив жест вдигна към мен една тъмна, покрита с пръст ръка и с дрезгав глас произнесе наниз от пилещи, безсмислени звуци.

Объркването забави отговора ми; дори не успях да произнеса името й, преди тя да се обърне и да забърза наведена напред, с прегърбени рамене. От сенките се появи котаракът. Той се протегна спокойно, пренебрегна ме и тръгна след нея. Те изчезнаха под арката и аз останах сама. Аз и парчето разровена земя.

Всъщност да, проклетите лисици.

След като останах сама, бих могла да убедя себе си, че съм си въобразила всичко. Че съм вървяла като сомнамбул и в съня си съм сънувала, че близначката на Аделин ми се е явила и ми е подшушнала тайно и невъзможно да бъде разбрано съобщение. Но аз знаех, че беше реалност. И въпреки че тя вече не се виждаше, можех да я чуя как пее, докато се отдалечава. Онзи същият дразнещ, безсмислен, без мелодия фрагмент от пет ноти — ла-ла-ла-ла-ла.

Стоях и слушах, докато звуците изчезнаха напълно.

След това, осъзнавайки, че краката и ръцете ми са замръзнали, се върнах в къщата.

Минали са много години, откакто научих фонетичната азбука. Това започна с една диаграма в някаква книга по лингвистика, която намерих в книжарницата на татко. Първоначално нямаше никаква причина за моя интерес, освен че през един уикенд нямах какво да правя и бях впечатлена от знаците и символите, които съдържаше книгата. Имаше познати и непознати букви. Имаше главни букви „X“, които не бяха същите като малките, и главни „Y“, различни от малките. Други букви като „p“ и „d“, „s“ и „z“ имаха прикачени смешни малки опашки и завъртулки и човек можеше да сбърка „h“, „I“ и „u“ сякаш бяха „t“. Харесаха ми тези фантастични хибриди: запълвах страници им, което се превръщаше в „j“, и „v“, което кацаше несигурно върху малко „o“, като кученца, които играят върху топки в цирка. Баща ми прегледа страниците, които бях изписала със символи, и ме научи на звуците, които вървяха към всеки един от тях. Открих, че чрез международната фонетична азбука човек можеше да пише думи, които приличат на математически символи, думи, които бяха като таен код, думи, които приличаха на отдавна забравени и мъртви езици.