Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Заради цялата непоносима тежест, която притискаше сърцето ми, не можех като Джон да се отдам на нещастието. Хестър си бе отишла, Чарли си бе отишъл, Мисус си бе отишла, Джон, макар и по свой собствен начин, си бе отишъл, но се надявах, че ще успее да намери пътя обратно. Междувременно момичето в мъглата трябваше да излезе от сенките. Беше време да престане да си играе и да порасне.

— Ще сложа чайника — казах. — Ще ти направя чаша чай. Гласът не беше моят. Някакво друго момиче под кожата ми, по-разумно, по-способно, най-обикновено момиче, бе намерило своя път и ме водеше. Тя, изглежда, знаеше точно какво прави. Бях изненадана само отчасти. Нима не бях прекарала половината си живот, наблюдавайки как хората живеят своя? Наблюдавайки Хестър, Мисус, селяните?

Настаних се тихичко вътре в себе си, докато способното момиче сложи вода за чай, запари чаените листенца, разбърка ги и напълни чашите. Тя сложи две захарчета в чашата на Джон, три в моята. Отпих и когато горещият, сладък чай стигна стомаха ми, най-накрая престанах да треперя.

Още преди да се събудя напълно, имах чувството, че нещо бе различно. А след това, преди да отворя очи, вече знаех какво беше то. Беше светлина.

Сенките, които се криеха в стаята ми от началото на месеца, ги нямаше; нямаше ги мрачните ъгли и печалната атмосфера. Прозорецът представляваше един блед правоъгълник, от който навлизаше блещукаща светлина, която осветяваше всичко в стаята ми. Толкова отдавна не бях я виждала, че почувствах прилив на радост, сякаш не само нощта бе свършила, а и зимата. Имах чувството, че пролетта е на прага.

Котаракът седеше на ръба на прозореца и гледаше напрегнато към градината. Доловил, че съм се размърдала, той скочи долу и задраска с лапи по вратата, за да излезе. Облякох палтото си и се промъкнах тихичко с него надолу, към кухнята и градината.

В мига, в който прекрачих прага навън, осъзнах грешката си. Не беше ден. Не беше слънцето, а луната, която светеше, поръбваше листата със сребро и докосваше с нежни пръсти очертанията на скулптурните фигури. Застинах онемяла и загледах луната. Тя беше като идеален кръг, висящ в чистото небе. Бях хипнотизирана, можех да стоя там, докато съмне, но котаракът нетърпеливо се притисна към глезените ми, за да му обърна внимание, и аз се наведох да го погаля. Веднага след като го докоснах, той се отмести само за да спре на няколко ярда от мен и да ме погледне подканящо през рамото си.

Вдигнах яката на палтото си, пъхнах студените си ръце в джобовете и го последвах.

Той тръгна пъргаво пред мен по тревистата пътека. От лявата ни страна проблясваше живият плет от тисови дървета, от дясната ни страна плетът тъмнееше в сянка. Завихме към розовата градина, където подкастрените храсти приличаха на натрупани купчини мъртви клони, но сложните бордюри от чимшир, които ги заобикаляха в криволичещи елизабетински форми, се виеха на лунната светлина, показвайки се ту сребърни, ту черни. Щях да спра и да се наслаждавам на гледката, но не можех. През цялото време котаракът вървеше пред мене с целенасочена, равна стъпка, опашката му бе щръкнала като чадър на гид, който сигнализира „Оттук, насам, следвай ме“. В оградената със зид градина той скочи върху ниската стеничка, която ограждаше фонтана, и тръгна по нея, пренебрегвайки отражението на луната, което светеше във водата като ярка монета на дъното на басейна. Когато се изравни с входа под формата на арка, който водеше към зимната градина, скочи долу и тръгна към него.

Под арката котаракът спря. Погледна напрегнато наляво и надясно. Видя нещо. И незабелязано се промъкна към него.

Бях заинтригувана. Отидох на пръсти към мястото, където бе той, и се огледах.

Една зимна градина е многоцветна, когато я гледаш в подходящия час на деня и в подходящо време на годината. В основна степен всичко зависи от дневната светлина, тя е тази, която може да й вдъхне живот. Среднощният посетител трябва да гледа по-внимателно, за да види привлекателността й. Беше прекалено тъмно, за да забележа ниските, широко разперени листа на кукуряка на фона на тъмната почва; беше прекалено рано за сезона да се покажат кокичетата; и прекалено студено дивият люляк да разпръсне благоуханието си.

Имаше обаче уичхейзъл. Скоро клонките му щяха да се украсят с трептящи жълти и оранжеви пискюли, но засега само клонките му, нежни и голи, без листа, се увиваха безразборно и с елегантна сдържаност.

И в неговите корени, свита върху земята, се очертаваше силуета на една човешка фигура. Замръзнах.